26

На следващия ден всичко се повтори. Приятелите, напиването,

съседите. Имах чувството, че входната врата никога не се затваря. Холът едва побираше потока от гости, а аз не намирах време да се напия от рязане на салати. Накрая, след много мезета, ракия, чалга и фасове успявах и аз да седна и да си наваксам.

Това беше най-бързо развилата се връзка в живота ми. Влахов знаеше, че живея с наш’те и ми предложи да се преместя при него.

Познавахме се по-малко от месец, но предложението ми звучеше смислено.

27

До края на седмицата се бях нанесла у полицая. След още месец познавах всички от блока, заедно с проблемите им, котките, кучетата, децата и бабите. Все някой ни беше на гости. Или ние бяхме у комшиите. Всяка вечер пиехме. После аз спях до късно и готвех нещо.

Една вечер бях ходила до вкъщи. Разказах по женски на майка ми за кандидат - зетя и се позабавих малко. Когато се прибирах помислих, че съм объркала апартамента. Миришеше различно. Откакто се помня имах изключително изострено обоняние. Бях малко сбъркана в това отношение. Миризмите бяха първото ми възприятие за всяко едно нещо. Било то вещ, човек или обстановка. Помнех много миризми. Тренирах се от малка. Всяко ново нещо, щом го хванех в ръце, намирах начин да го подуша. Мислех си, че понякога съм била доста смешна гледка, особено в някой магазин. Но желанието да усетя мириса на нещо ново, което държах в ръцете си за първи път, беше по-силно от чувството ми за приличие. И мъжете в моя живот ги помнех по миризмите им. По тях ги харесвах. Това ме и отблъскваше. Имах си желязно правило. Беше изпробвано. Категорично се бях уверила в неговото действие.  Започваше ли  някой мъж да ми понамирисва, значи започвах да се отчуждавам. И колкото по-често се случваха тези моменти, толкова по-бързо наближаваше краят на нашата връзка. Това беше закономерност. Навярно и някаква моя лудост.

…

В последно време често се замислях над това дали не се побърквам. Все по-малко неща ми харесваха от всичко, което ме заобикаля. Все повече неща ме дразнеха. Все повече неща ми воняха. Вече не можех да търпя миризливите чорапи и крака на Влахов. Направих му няколко пъти ехидни забележки. Той не се трогна. Карах го сам да си пере чорапите. Не знам какво правеше, но и изпрани смърдяха.

Една вечер ме изненада. Бях ходила до наш’те и като се върнах имаше запалени чаени свещи чак до спалнята. Тръгнах между тях. Ето откъде идвала миризмата. Навсякъде имаше разкъсани рози. Дори леглото беше посипано с цвят, който образуваше едно голямо сърце. Влахов отвори шампанско. Без повод. Обеща ми, че ако остана да живея при него все така ще е.

Утре щял да ме запознае с родителите си. Каквото и да значеше това. Не отказах.

28

На другия ден хванахме автобуса за Перник. Там живееха родителите му. Цял живот бяха работили, за да осигурят бъдещето на децата си (Влахов имаше и сестра, но не я познавах) – да ги изучат, да им купят апартаменти в София, да спестят някой друг лев за сватбите им и да произведат и заровят в двора да отлежава домашна ракия. Имаха самочувствието на хора, видели много. Баща му – бивш милиционер, цяла вечер разказваше за подвизите си. А майката се държеше така, все едно е била цял живот първа дама. Зарадваха се, че съм художничка. Обещах да им подаря моя картина при следващата ни среща. Щяха да ни дойдат на гости в София.

29

До края на месеца бях заложила всички златни неща, които имах. И ги бяхме изпили. Полицаят не беше взел още заплата и много рядко се  сещаше да донесе нещо в къщи. Понякога се връщаше с пари от разни подкупи, но те стигаха само за ежедневните нужди. Обеща, като получи заплата, да откупи бижутата ми и да ми вземе бои за рисуване.

През деня не скучаех, защото комшийките по цял ден висяха в къщи. Измисляхме какво да готвим. Правихме планове за вечерта. Разделяхме се за няколко часа и после пак идваха да пием кафе. Разказваха ми за живота си. Понякога се оплакваха, но никоя нямаше намерение да се развежда. Освен едната, която вече се беше разделила с мъжа си. Несходство в характерите. След време разбрах, че мъжът й я е шамаросвал често без повод, като си пийне. Апартаментът бил неин и тя го изгонила с помощта на родителите си. Сега живееше с детето и майка си. Синът й трябваше да бъде наесен в първи клас.

Такова буйно хлапе не бях виждала. Беше неудържим. Все едно го е хванал някакъв бяс. Когато го водеше в къщи, за минути разхвърляше всичко. Винаги счупваше по нещо. След него все едно беше минал тайфун. Вечер майката, преди да слезе при нас на ракийка, го приспиваше по много странен начин. Детето стояло право в кревата и заявявало, че няма да спи. Майка му и бабата му заставали като караул отстрани, докато не се изтощи. След половин, един час умората си казвала думата. То притваряло очи и се свличало. Двете жени го прикрепяли, за да не падне като талпа и го слагали да си легне. Това се повтаряло всеки ден, откакто бащата си тръгнал. Не бях чела за такъв случай в учебниците, но я посъветвах да го заведе на психолог. Тя малко се обиди. Нейното дете не било лудо, както съм го изкарала. Когато я нямаше в компанията, всички я обсъждаха. Мислеха, че била шаврантия и ходела с разни мъже. Разчитала да намери някой, който да гледа нея и детето и да го прибере да живее при тях, но си оставала само с търсенето. Пък и не й се даваха пари за развод. Клюките много ме дразнеха. Никога не взимах страна  при подобни дискусии. Други неща ме вълнуваха, но нямаше с кого да си говоря за тях. Никой не разбираше от изкуство. Освен поетът. Живееше с жена си на горния етаж. Работеше като инженер. По цял ден чертаеше на частно проекти. И пишеше стихове. Рядко се събираше с нас, но компанията му ми беше приятна.

Един ден телефонът ми звънна. Беше галеристът от Пловдив.

-       Госпожице Станишева, как сте? Продадох още две ваши картини.

Голям успех! Когато ви е удобно, може да си вземете парите.

         Едва казах адреса, на който да ми изпрати сумата до поискване. Затворих и започнах да скачам от радост. Добре, че бях сама в този момент. Сигурно приличах на буйното дете на съседката. Огледах апартамента, за да намеря подходящо място за статив. До прозореца на терасата беше добре. Времето се затопляше. Можех да накарам Влахов да се разхождаме по Витоша сред природата и да рисувам и там.

         На другия ден взех парите и накупих всички нужни пособия. Започнах да работя по цял ден. Животът беше прекрасен. Обиколих няколко галерии в София и се уговорих да нося готовите картини за продажба. Знаех си, че имам талант и бях щастлива, че най-накрая го оцениха без ничия помощ.

         Вечерта се събрахме да отпразнуваме събитието в къщи. Обещах да заведа цялата компания на ресторант в събота и да почерпя, както трябва. Танцувах цяла вечер. Полицаят свиреше на китара руската: „Девят грамов в сердце…” и други песни за душата. Вдигнахме няколко наздравици за успеха ми. Всички се гордееха, че ме познават.

След първата бутилка пуснахме чалга и изведнъж забравиха за мен. Влахов отново беше център на внимание. Танцуваше както той си знаеше и се раздаваше от сърце. Гледах го и не вярвах на очите си. Мъж да играе така. И това си беше някакъв талант. Седнах до поета да си говорим. Беше много шумно и едва си чувахме приказката. Бях се залепила за ухото му. Миришеше на одеколкон и винаги беше гладко избръснат.

-       Скъпа, стига с това шушу-мушу! Обърни и на мен малко

внимание. Ракията ми свърши. Няма кой да ми налее. Салвадор Дали няма да станеш!

-       Ти откъде знаеш? Може и да го надмина! Какво разбираш ти от

изкуство? – опитах се да се защитя и погледнах към поета за подкрепа. Той пък погледна жена си. Да не би да си помисли, че го свалям?

-       Вие, хората на изкуството, сте странни. Живеете в собствен свят.

Друг Моцарт и Бах няма да се роди. Това е. Класиката си е класика! Всичко вече е измислено. Но щом ти се рисува, не те спирам. Важното е да си щастлива. Каквото мога ще направя. Знаете ли вица за студента от консерваторията, който отишъл на изпит и…

Пих още една ракия, докато го разкаже. Рисуваше ми се, но нямаше

как да изгоня гостите.

-       Скъпа, не съм ли ти интересен вече? – Влахов се беше съблякъл

по потник, явно разгорещен от бързите ритми. – Вече и на вицовете ми не се смееш.

-       Защото този го знам – отговорих – Кажи някой друг.

Колкото по-рядко ходеше на работа, толкова по-малко нови вицове

разказваше. Сякаш там само това правят по цял ден.

         Вечерта като изпращахме гостите забелязах, че ми няма GSM-a. Звъннах няколко пъти, но не се чу отникъде. Извиках Влахов в другата стая.

-       Искам да претърсим всички  – казах. – Няма къде да иде. Някой от

тях го е взел.

-       Ти луда ли си? Нали са ми приятели. Искаш да ме скараш с тях

ли?

-       Аз много добре си спомням, че като се прибрах беше тука.

Гостите си бяха тръгнали без да кажат довиждане. Явно беше нещо

обичайно.

-       Някъде си забравила телефона и не помниш къде.

Идеше ми да избухна.

-       Къде да го забравя, като не ходим никъде? Затворили сме се тука

и се алкохолизираме с твоите приятели и съседи.

-       Какво лошо има? Нали ти е приятно?

-       Да, ама не всеки ден.

-       А какво друго да правим?

-       Да излизаме по-често, да ходим на театър, на кино, да се виждаме

и с други хора, не само с тази твоя пиянска компания, които на всичкото отгоре са и крадци - усещах, че прекалявам.

         -  Какви крадци бе, не те е срам! Никой нищо не е откраднал. Телефонът ти ще се намери. А за другото - театър, кино, дискотеки… И аз искам, но за това трябват пари.

         -   Ми да. Трябват.  Все ги чакам, а ти не ги носиш. Ако не си бях дала бижутата, с к’во щеше да къркаш?

         -   Ще ти ги откупя, бе. А и тия бижута много ли са ти скъпи? Подаръци от всекакви ебачи. И аз да имах путка и аз щях да имам бижута.

Хванах чашата пред мен и се засилих. Едва се сдържах да не я метна по него.

-       Подлец! Ти ли ще ми четеш морал, бе? Корумпиран нещастник! И

за това не ставаш! Гепиш дребни суми. За нищо ще влезеш в затвора, бе! Нещастник такъв! Писна ми от теб! Тръгвам си!

         Понечих да стана от масата. Той се протегна и ме задържа.

-       Нека не се караме. Прости ми! На заплата ще откупя всичките ти

бижута. Ще ти купя и нов телефон, ако не намерим стария.

Опита се да ме целуне. Много ме дразнеше. Отблъснах го.

-       Хайде сега не се цупи, мила. Ела да те гушна!

Винаги ме е дразнело това в мъжете. На повечето скандалите им

действаха като афродизиак. Ти го обиждаш, а той се надървя. Точно пък сега не ми се правеше абсолютно нищо.

Усетих, че съм пияна. От нервите ли, от какво ли, беше ме хванало

бързо. Виеше ми се свят. Заключих се и легнах в спалнята. Сърцето ми блъскаше в гърлото. Някой все едно люлееше леглото. Той тропаше. Дрънкаше с някакви чаши. Счупи нещо. След това утихна. Навярно заспа. Унесох се и аз.

         На другата сутрин го нямаше. И по-добре. Всичко беше нагоре с краката. Гледах вече с друго око на апартамента. Мръсни, прокъсани завеси. Стари, износени и изпочупени мебели с метнати китеници върху тях, за да прикриват дупките от цигари и петната върху дамаската. Евтин, избелял мокет и мирис на мухъл. Напоени с всякакви миризми тапети, разлепени по краищата. Не ми се стоеше повече тук. Това не беше моето място.

Събрах най-необходимото и си отидох в къщи. Бях решила само да рисувам. Дадох всичките си пари за платна, бои и четки. До вечерта рисуването ми спореше. Исках да пийна нещо. Откъде? Бях си в къщи. Сви ме стомахът. Легнах си рано. Следващите дни все по-рядко рисувах. Нищо не се получаваше.

30

Умирах от скука. Нямах пари. Не излизах. А у нас нямаше как да пия. Настроението ми по цял ден беше гадно. Зъбех се на наш’те за щяло и нещяло. Те се чудеха какво става. Баща ми ми даваше пари само колкото за цигари. И те нещо го бяха закъсали. Майка ми набързо я бяха пенсионирали. При баща ми нещата също не вървяха на добре. Едвам си плащаха разходите. Бях им в тежест. Нямаше да ми го кажат, но го знаех. Нищо не можех да направя. Не ми се рисуваше, а готовите неща не се продаваха. Влахов ми късаше нервите с позвънявания през петнайсет минути. Търсех си причини да не го виждам. Исках нещо друго. Звъннах на съседа му от горния етаж. Говореше ми се с някого, който ме разбира. Опитах се да се обадя на Зорница. Тя беше много заета. Бяха получили зелена карта с приятеля й и се готвеха за заминаване. Не й беше до мен.

Инженерът се зарадва, като ме чу. Нямаше нищо напротив да се видим. Пихме кафе до нас. Беше мил човек. Умееше да изслушва. Бях много откровена. Говорихме за Влахов. Усетих го. Не му се приказваше много на тая тема. Беше от тези, които трудно вземат страна. Извади някакво мазно тефтерче и много тихо ми прочете последното си стихотворение. Подразни ме. Явно искаше да смени темата. Очаквах, че ще срещна повече разбиране. Не го бях преценила. Побързах да си тръгна. Повече нямаше да му се обаждам.

         Прибрах се в къщи. Майка ми си беше у дома. Влахов звънял поне десет пъти. Обадих му се.

-       Идвам да те взема.

Не се противих много. Носеше цветя и каза да побързам, че таксито

ни чака. Явно беше получил заплата. Очаквах, че ще отидем на кръчма, но ме заведе на по-хубав ресторант. Беше напрегнат. Пихме водка. Изведнъж се почувствах уютно. Стана ми по-леко. Смеех се. Той пак ми разказваше вицове. Не знаеше какво да прави с приборите на масата и кой за какво е, но на мен не ми пукаше. След третата водка извади кутийка с панделка. Леле, тоя да не ми поиска ръката?! Отворих кутийката. Отдъхнах си. Беше ми купил телефон.

Благодарна бях на Влахов, че ме разсмиваше. Не знаех точно какво изпитвам към него, но ми беше леко. Напивахме се добре. Не бяхме прекалили. Взехме бутилка водка и се прибрах с него.

         Апартаментът му беше претърпял промени. Към по-добро. Тапетите сменени. И много чисто. Влахов цяла вечер беше изключително внимателен. Донесе лед, лимон, две чаши и продължихме да се наливаме. Седна на дивана до мен.

-       Хайде да правим секс - му казах.

Нямаше нужда от втора покана. Сигурно това чакаше цяла вечер, но

за да не изглежда нахален не си позволяваше никакви намеци. Яко се беше надървил. Даже не се съблякохме. Свърши много бързо. За първи път го направихме без презерватив. Помислих си, че може да е опасно, но много бързо забравих. Свърши в мен. Не го усетих навреме. Обикновено не беше чак толкова бърз. Не се стреснах. Имаше хапчета за всичко. В банята под душа маструбирах. Обичах да се подлагам на силно течащата струя и в моменти, когато бях много възбудена като този път, свършвах по няколко пъти. Като излязох, въпреки че се бях забавила, той не спеше.

Чакаше ме. Искаше още.

Нямаше да го огрее. След водния масаж бях загубила интерес. А и сексът с него не беше такова преживяване, че да го повторя. Гледайки го какви чупки прави в кръст, като танцува, винаги съм си представяла, че е звяр в леглото. Обаче едното за сметка на другото. Сковано. В една и съща поза. Без никакво разнообразие. Бързо омръзваше. Без звук. И накрая винаги адски тъпото:

 „Ти свърши ли”?

Да! Свършихме!

И Слава богу!

…

Чудех се кога ми е по-приятно. Като си свалях преди или като си обувах след секса с него гащите. Винаги съм имала чувството, че е малко перверзен тип. Често пъти като пиехме и бяхме сами ми разказваше неща от живота си преди да ме срещне. В казармата получавали колети. След първата година с няколко негови приятели толкова превъртели, че едва чакали някой от тях да получи  храна от близките си, издебвали удобен момент, обикновено през нощта и я изяждали в кенефа. Най-обичал да лъска бастуна, като бил на пост. А най-голямо удоволствие му правело, докато пазел полковото знаме. Имаше един лаф „който не си признава, че е ял вафли и е бил чикии в казармата, значи не е бил там”. Перверзните истории подвеждат! Може би не са се случвали на него. Напротив! Беше традиционист. И в секса.