5
Гладът те кара да правиш какво ли не.
Седях на скъсаното сепаре в малката тенекиена кръчма и не можех да повярвам, че съм на такова място. Двайсет и първи век сме. Но кажи го на някого, който виси по цял ден в тази барака и сигурно ще те попита - като си толкова отворена, какво правиш тук?
Жената от бара ми каза да изчакам, ако идвам за обявата, като не пропусна да ме огледа хубаво. След малко зад нея се появи някакъв.
- Здравейте. Аз съм Вихра и идвам за работата – казах ставайки.
Неволно се погледнах да не съм се изцапала отзад от мръсното сепаре. Оправях си косата, почесвах се и въобще не знаех къде да гледам. Толкова ми беше неловко. Проклех се, че не съм отишла да се пробвам да работя нещо, каквото и да е друго – само да не го бера тоя срам сега.
- Ако не сте сбъркали мястото може да започнете работа веднага –
отговори човекът и трябва да призная, че изглеждаше доста прилично за собственик на такава дупка. – Кухнята ни е малка и предлагаме само таратор, боб, шкембе чорба, леща, супа топчета, готова скара, сандвичи и салати. Менюто с цените е изброено на бара. Касовият апарат се използва само в редки случаи и за приключване на деня, но затова ще говорим после. Направете списък на нужните количества продукти за нещата, които не са останали от вчера. Това е жена ми. Ако има нещо друго, питайте нея. Аз не разбирам нищо от кухня. Само от ядене. По някое време следобед ще дойда да пробвам нещо сготвено от теб.
А-а, вече си говорихме на „ти”, като стари познати. Това, че имаше жена и че говореше сравнително вежливо, малко ме успокояваше. Все пак на такова място си представях, че мога да попадна на някой див селянин или перверзник.
Половинката му ми предложи да ме почерпи кафе. Съмнително беше, че ще дойда да работя на такова място, ако имах дори пет лева в джоба. Не забрави обаче да ми каже, че на ден ми се полага само по едно кафе. Аз по-грозна жена не бях виждала. Тоя заведенията и жените на един принцип ли си ги избира?
Огледах мръсната кухня. Колкото и да бяхме изпаднали, в квартирата ни винаги беше малко по-чисто. Не можех да търпя тази мизерия около мен и веднага запретнах ръкави. Не че исках да се покажа много работна…
След ревизията се захванах да пиша списък за продуктите, които трябват. Добре, че беше жената да ми каже какво количество горе-долу, иначе откъде да знам колко човека средно ще се излъжат да влязат тука. Ужас! Шкембето и супата топчета бяха свършили. Не си спомням да съм готвила шкембе някога, а вече бях казала, че съм работила като помощничка в кухня и мога да се оправям с всичко.
След няколко часа, останала сама и изпаднала в паника как ще сготвя шкембето, ми донесоха продуктите. Като разбраха, че нямам намерение да си ходя, ми възложиха и да чистя заведението плюс тоалетната. Беше външна. За да дам ключа не на клиенти, а на други нуждаещи се, трябваше да искам по едно левче. Можеше да я ползвам, като заключвам заведението, когато няма хора. Само ако можех да предположа, че ще изчистя чужда тоалетна, та дори и един път в живота си. Естествено, нямах обедна почивка.
През времето, когато ги нямаше шефовете, бях продала само няколко „насипни” цигари, според мен, на чести клиенти и няколко „тоалетни” на случайни минувачи. Собствениците не ме питаха дали е идвал някой през това време и бързо си тръгнаха.
Трябваше да започна да готвя. Не знаех какво да правя с шкембето. Направих първото, което ми дойда наум. Взех събраните досега около пет лева. Заключих заведението и с последните импулси във фонокартата звъннах на баба ми. Сетих се, че на млади години е работила за малко като готвачка. И тя не си спомни как се прави шкембе, но много ми се зарадва. Живееше в едно село до София и не знаеше какво става с мен. Затворих бързо и тръгнах към най-близкия нормален ресторант. Поръчах си шкембе и след първата лъжица помолих да извикат готвача.
Дойде симпатична възпълничка дама Е, това е готвачка вече! –усмихнах и се аз и след няколко комплимента за невероятното шкембе я помолих да ми каже как го готви. Жената беше също толкова любезна всичко да си каже. Пък и едва ли виждаше конкуренция в мен.
Върнах се в моята кръчма и сготвих тъпото шкембе. Ни лук яла, ни лук мирисала. Дойдоха няколко квартални момчета и си поръчаха бира. Оставиха ми неочакван бакшиш по случай първия ми работен ден. И така успях да възстановя петте лева.
Вечерта сметката излизаше напълно. А и защо не, освен ако шефовете ми не искаха да ме набутат, вместо аз тях. Дадоха ми дневната надница и казаха, че ме чакат на другия ден. Точно петнадесети септември. Децата тръгнаха на училище, а аз - на работа.
Прибрах се пеша, въпреки че ми отне половин час. Все пак бях попаднала на сравнително близко до квартирата място. За толкова години въобще не знаех, че в нашия квартал има и такива кръчми. Купих водка и руска салата и отпразнувахме със съквартирантката новата ми служба.
Този път не пих много. Здравата се бях изморила – психически повече, пък и утре трябваше да бъда пак там. Преживях един от най-дългите дни в живота ми. Но и те се помнеха.
6
Като насън измина половин месец. Започвах да чувствам тежестта на работата от осем до осем.
През тези дни вече бях завързала приказка с редовните клиенти и често затваряхме заведението заедно. Събираха се аутсайдери, неуспели мутри с лошо гримирани мадами и безработни студенти. Не можеха да се начудят защо работя на такова място. Разбраха, че не обичам свалките и се държаха по братски с мен. Не се отказваха лесно, разбира се и често ми предлагаха да ме закарат до вкъщи. Съквартирантката ми се беше научила да идва към края на работния ден под предлог – „да не се прибирам вечер сама”. И за мен беше по-добре, защото трудно свиквах да ползвам градски транспорт, а с компания си беше по-друго. Не е лесно човек да се нагоди към неудобството… След работа със Зори, съквартирантката ми, пийвахме по едно, две, три… за моя сметка, хапвахме, играехме карти с редовните клиенти, говорехме си глупости и слушахме музика. Понякога те свиваха цигари и пушеха трева, но аз им казвах, че ще затворя и се преместваха другаде. Въпреки че настояваха, никога не съм искала дори да си дръпна от техните цигари.
Един ден заваля дъжд. В заведението започна да капе вода. След малко, направо да тече… Заложих всички свободни тенджери и тигани, но и те не стигаха. Идеше ми да изляза и да викам за помощ като луда. Взех кофата, с която чистих тоалетната и започнах да изсипвам в нея водата насъбрала се по пода и в съдовете. Изхвърлих седем кофи с мръсна вода. Дори когато най–накрая навън спря да вали, вътре не спираше. В тоя кошмарен ден никой не се спъна да влезе. Вечерта, докато се прибирах, вървейки по улиците, се чувствах като изхвърлено мокро коте. Бях скапана, но не се оплаквах. Заспах като къпано бебе.
Вече не ми правеха впечатление изтърбушените сепарета. Шефовете се оказаха печени. Позакърпиха дори покрива. Докараха един голям античен калорифер, с който изкарахме зимата. Имаха ми доверие. Ключът стоеше в мен. Идваха все по-рядко да правят ревизия и да вземат мижавия оборот. Когато трябваше да заредя кухнята с нещо, ми казваха да се оправям сама. Затварях и го купувах от най-близкия магазин, като му слагах нужната прилична надценка. Като си пресметнех оборота и дневната надница, се чудех за какво им е това заведение. Да ме хранят мен ли?
Със Зори никога не сме делили сметките за наема, освен когато ни го плащаха родителите. За всичко друго се редувахме, когато и двете сме имали пари, пък и никоя не е държала сметка на другата. Беше добро момиче, но мързеливо. И тя е завършила предучилищна педагогика, но за разлика от мен само това й се работеше. За да „не са й отишли годините напразно”, както обичаше да казва. Естествено – никъде не можеше да си намери работа, защото старите учителки в бранша не си изпускаха кокала. Имах чувството, че са същите, които и нас са изучили. Пък и навсякъде искаха стаж. Откъде да го натрупаш тоя стаж, като не можеш да почнеш работа? Трябваше да почакаме дъртите даскалици да се пенсионират, за да започне най-накрая Зорница да работи и така да направи нещо за общото благо. Гладът обаче чукаше на вратата ни по-често от неканените гости и аз дължах на него сегашното си положение.
Веднъж, когато бях сама, един от клиентите дойде при мен и каза, че иска да поговорим сериозно. Беше ми писнало от влюбени, неориентирани типове и му казах да си гледа работата.
- Не става въпрос за моята работа, а за твоята – отвърна той и така възбуди интереса ми. – Колко пари изкарваш от тука? Момиче като теб заслужава много повече…
- Точно от теб съвети не ми трябват – отвърнах остро, но с усмивка
на устата. – Нали си от тия дето „Мама носи, тате меси”. А ти, вместо да ходиш да си изпиваш дневните поне в някое свястно кафе, вечер се наливаш с гадна бира в тая кръчма. И така до края на света… - завърших фразата припявайки една стара песен от филм. - Такива като теб – на всеки километър ги има - перифразирах заглавието на друг филм аз.
- Вихра, спомняш ли си, че бях първият ти клиент? Купих си
няколко„насипни” цигари. Не защото не мога да си купя една кутия, нали?
- О, ти ли беше? Да не би да си бил закъсал нещо финансово?
- Чак пък толкова - пази Боже! Не. Става въпрос за друго. Това за
насипните цигари беше изпробване дали си в час.
- Аз винаги съм в час, човече, освен ако не е след няколко пъти по
сто…
- Остави това. Преди теб имаше един барман. С него бяхме
комбина. Виждала си ни вечер да пушим трева. Той също беше в играта. Тая барака всеки я знае като място за снабдяване с такива цигари. Нали ме разбираш? Не се притеснявай. Никой няма да разбере. Виждаш какви хора влизат. Петима-шестима махмурлии сутрин за супа. През деня някой, ако се излъже и ние, дето се събираме вечер. Преди да започнеш ти работа даже не сме висели толкова тука. Искахме да разберем дали ставаш за тая работа. Пак ти казвам – няма ни’ква опасност да те хванат. Само наши хора ще знаят. Аз ще идвам сутрин. Оставям ти ги. Вечер ти давам твоя дял и всеки си гледа кефа.
- Не искам да продавам дрога на деца.
- К’ви деца те гонят? Аз дете ли съм? Пък и за к’ва дрога говориш не
мога да те разбера? От тая трева нищо не може да ти стане. Помисли си. Има голяма далавера. Утре ще дойда в десет.
Не мислих много. Какво пък? Нали и без това си пушат само такива,
които така и така си я намират от другаде. Реших да се включа. Вихра – наркодилърката.
Наистина имаше резултат. След седмица - две вече врътвах ключа по-често и излизах по време на работа да си купувам скъпи парфюмчета, дрешки и други женски глупости. Изкарвах парите за наема, тока, дори телефона наново си пуснахме… Купувах и разни неща за Зори, но нямах смелост да й кажа откъде са ми парите. За първи път я излъгах. Казах й, че някакъв луд фен ми носи всеки ден подаръци. И все така се случва, че когато тя идва не го засича.
На Зори и беше омръзнало вече да си стои в къщи. Пък и женската завист проговори. Реши да започне работа и тя в заведението, а и нямаше никакви проблеми това да стане. Познаваше шефовете вече, а и аз имах нужда от някого да ме сменя. Уговорихме се само аз да готвя от предния ден, когато нещо е на приключване. Нямах нищо против. Нали за това са приятелите. Нямаше как да разбере за далаверите ми. Хората, които си купуваха от ония „насипни цигари”, винаги когато имаше страничен човек в заведението, наистина си заминаваха само с обикновени цигари на парче и се връщаха за тревата, когато съм сама.
Знаех, че Зори покрадваше и лъжеше по малко. Това й беше в кръвта. Не й стигаше надницата (всъщност никога нищо не й беше достатъчно), а и естествено не срещаше никакви тайни обожатели и принцове на бял кон. Не мога да разбера само какъв кеф й правеше да купи пет бири от магазина например, да ги продаде без да ги отчита в нейната смяна и да изкара два мижави лева отгоре или нещо подобно. Не знам какво правеше, но ставаше все по-недоволна, а и сметките започнаха да не излизат. Вече все по-рядко се прибираше в квартирата, въпреки че започна да плаща нейната част от наема. Беше се хванала с някакъв студент и често оставаше при него в общежитието му. Добре, че поне не го мъкнеше в къщи. Към осем вечерта след нейната или моята смяна оставахме за по няколко питиета, както обикновено. После имах сили само за малко телевизия и сън. Когато не бях на работа, аз пък ходех при нея. Беше ме страх някой да не се издъни и да не й каже за далаверите с цигарите. По всичко си личеше, че не е „вътре”, но ако разбереше, можеше да изтърси нещо от глупост на шефовете и да ме изпорти.
И Новата година посрещнахме в кръчмата. Шефовете нямаха нищо против да използваме заведението. Вече ни беше като втора къща. Събрахме се с обичайната компания. Яденето беше за моя сметка, а и на първо и второ число от месеца нямаше да работим. Можеше да изядем всичко, за да не се развали. Всеки донесе каквото има за пиене. На сутринта с героите, които издържаха до ранни зори, изядохме по едно шкембе. Приятелката ми ме изостави сама да се прибирам. Беше си тръгнала по-рано с половинката си. Все едно една нощ не можеха да издържат без да се чукат. Накрая и останалите си тръгнаха. На мен също ми се спеше, но останах още два часа, за да измия всичко сама и да почистя заведението.
Скучно започнах новата година. Двата почивни дни ми се сториха ужасно дълги. Предпочитах да съм на работа.
Един ден шефовете ни извикаха и двете сутринта в работата. Казаха, че ще ни черпят по едно кафе и нещо да говорим. Бяха най-дългите минути на очакване, ако не броя тези пред резултатите от изпит. Умирах от притеснение. Обявиха, че няма да работим вече. Няколко месеца общественополезен труд ни стигал. Втренчиха се в нас. Като погледнеха Зори, си мислех, че ще ни уволнят заради измамите й и неизлизащите пари. Като гледаха мен, ставаше по-страшно. Страхувах се, че са ме разкрили. Представях си предстоящата излагация и още по-зле, че съм им създала някакви проблеми с полицията. Жена му, която не ми изглеждаше вече толкова грозна не издържа и се похвали:
- Продадохме мястото. След години можем да се виждаме пак тук,
ако минавате, но пред входа на хубавата ни кооперация, в която ще живеем тогава.
Най-накрая изпуснах дима от цигарата… Падна ми камък от
сърцето. Със Зори се спогледахме облекчени - всеки за своето и за първи път кафето тук ни се стори вкусно. Изпихме по още няколко и се прибрахме да обсъдим ситуацията в къщи. Това беше първата работа, на която се бях задържала почти половин година.
Чувствах се много особено, както когато си продадох моята барака (колата). Дупката, от която излязохме, щеше да се отвори в мен. Представях си как я събарят и ми ставаше гадно…
Дали и собствениците изпитваха същото?
Бръкнах в чантата и намерих няколко от „онези” цигари. За първи път запалих едната…
