(от средата на 43-та глава)

Естествено, като прочута жена с добра кариера и приличен външен вид за професия, която не го изисква, привличах и много простаци и неудачници. Някои бяха интересни, но пък бедни. Харчеха парите ми, както аз чуждите. Нямах нищо против да си плащам за секса с тях, но бързо ми омръзваха.

И пак оставаше само Филип.

Единственият нормален.

А аз го зарязах, заради една изневяра.

Кучка!

Тя е виновна за всичко.

А как добре си живеехме…

Нямаше равен в нищо.

Вечер щях да правя салатката.

Наливаме по едно пиене.

Пускаме новините.

Сядаме с децата.

Гасят ни цигарите.

Не ни дават да пушим.

Интелектуалчета.

Ходим на моренце.

Гордеят се.

Майка им е художничка.

Изпращаме ги да учат в чужбина.

С Филип изживяваме втора младост.

Аз пак правя салатката, но пушим на спокойствие.

Разхождаме се.

Държи ми ръката.

Всички ни завиждат...

Автопортрета е като равносметка.

Трябва от време на време да се прави.

Разконцентрирах се. Нищо не бях нарисувала. Суетна съм. Суетата ми пречи да се видя, както трябва. Заглеждам се в огледалото повече, отколкото в картината. Косата ми днес не е хубава. Прибрах я. Когато Филип се обади, че идва, тогава ще я измия. Рисувам се без грим. Натурална художничка. Иска ми се да се нарисувам в синьо. Бяха ни учили на времето, че цветът на лицето и голото тяло най-трудно се докарват. Изобщо нямаше да се опитвам. Важни са светлосенките. Майсторлъкът е да можеш и само с една боя да се нарисуваш. Нанасям тъмните багри. Ще сложа малко сенки под очите. Я да видя имам ли ги? От известно време си стояха там и не мърдаха. Ами тези ситни бръчици. Премрежих поглед. Излязоха всичките. На ДВАДЕСЕТ И ЕДНА бръчки ли имам? Известно време ги разучавах. В тях се криеха всички спомени.

Отново забравях да се върна към картината.

И така няколко пъти.

Изучавах се дълго и упорито. Съблякох се гола до кръста. Ха-ха! Така ще се нарисувам. Няма какво да крия. Рисувам си циците. Всички искат цици. Ето ги! Придавам им обем, без да се престаравам. Просто няма нужда да преувеличавам. Тая картина не е за всеки. Няма да я продавам. Ще я подаря на Филип. И без това отдавна ме навиваше да си направя автопортрет. Отдавана, отдавна, преди една година. Не, две. Кога минаха почти две години, откакто се разделихме… Не ги усетих, като тия два часа.

Продължих да рисувам.

Вече по-бързо

Изпитвах екстаз.

Истинско удоволствие от това, което правя.

Добра съм в ръцете.

Гъвкава.

Работя с финес.

Имам усет.

С тия ръце от мен можеше да излезе добра масажистка.

Знам кога да натисна с четката, кога да погаля.

Все едно маструбирам.

Пак се унасям.

На моменти притварям очи.

Забавям темпото.

После с няколко последни докосвания свършвам.

Готова съм.

Спирам.

Поемам дълбоко въздух и шумно го изпускам.

Сядам на диванчето. Добре го бях поставила в средата на стаята. Трябва да пийна и да погледам картината оттука.

Налях едно твърдо. Сега се усетих, че не бях пила, докато рисувах. Явно този път жаждата ми за рисуване е била по-силна от всяка друга.

Проверих телефона дали случайно не си е загубил обхватът. Не беше. Може пък без да искам да съм му изключила звука. И той беше включен, но не звънеше. Шибани телефони!

От време на време ставах, за да доизкусуря нещо. Всъщност се бях издокарала така на платното, сякаш не аз, а тази от картината има среща. Все пак малко приличаше на карикатура с тези цици напред. Колко съм смешна! Все едно се предлагах на някого. А всъщност се предлагах на всички. Добре, че избрах синьото. От него лъхаше самочувствие. А с тези ледени цици никой нямаше да ми гледа изморените очи. Може би това му е хубавото.