(от средата на 30-та глава)

-----------------------------------------------------------------------

Реших да й ида на гости. Поне щях да се изпикая на топло, при това без да оставям следи по себе си какво съм правила. В нашия кенеф ме беше страх да не се изцапам. Не исках да си го припомням, но не можех да го забравя. Нямаше по-отвратително нещо. Дупката зееше под наклон и разкриваше пътят на лайната. Понякога се търкаляха директно, друг път се залепяха и оставаха на видно място, докато не ги полея с кофата. Тя пък замръзваше през зимата и се налагаше да й чупя леда с една сопа. Когато бях малка неведнъж си представях как ще падна в тая зловеща яма. Как се давя като във филм на ужасите и накрая само едната ми ръка остава  на повърхността. Освен това винаги си опикавах краката, колкото и да се стараех с прекъсвания да изкарам тънка струйка урина. След това се налагаше да бърша пръските от обувките ми. Добре, че когато ме оставяше за повече време тука, майка винаги зареждаше няколко рула тоалетна хартия, защото баба нямаше навика да купува дори и когато имаше гости. И с тях не беше кой знае колко хигиенично, защото през лятото пък гъмжеше от мухи, пчели и други гадини, които нападаха, оплюваха и осираха външният пласт. За тях хартията беше, като мед на фона на цялата тая гадост. Налагаше се всеки път преди да я ползвам да прогонвам накацалите животинки и да изхвърлям горният слой.

Като малка често ме пращаха на село. С Ленчето – съседското момиче, по цял ден играехме на тротоара и си говорихме. Тя си беше от тук. Спомням си, че когато влизах в нейната къща си мислех, че родителите й са много по-богати. Нищо, че бяха от село. У тях имаше дебели килими, кристални чаши, меки мебели, вътрешна баня и тоалетна, хубави нови тапети, голям телевизор с плосък екран, камина, домашно електрическо парно… Всичко, което имаха те на село ми се виждаше голямо и скъпо. Дори котката им не беше обикновена и селска, а от онези красивите, персийска порода, с които можеш само по поръчка да се сдобиеш. Тогава не правех сметка, че на нея това не й е селото, а домът, и е нормално да са се устроили по-прилично.

Сега, когато влязох в къщата й, всичко си беше по старому. И мебелите, и килимите, и тапетите. От времето се бяха износили и избелели. Вече и с бабината къща да я сравнявам не ми изглеждаше по-хубава.

-       Ето го единият разбойник, а ето и го другият. Виж, мамо, кой ни е

дошъл на гости. Покажи си новите зъбки... Вече имаме зъби. Познаваш ли тази леличка? – попита наборката двете си опулени срещу мен отрочета.

Леличка! Леле-е-е, как звучи само! Аз ли съм леля? Тя беше тая с

двете деца. Едното вече можело само да ходи и даже имало зъби, а другото било ученик. Че кога ги е родила?

-       Айде, разказвай – предложи Ленчето.

-       Какво да разказвам? То всичко, което се случва с мен го пише по

вестниците.

-       Знаем, знаем. Ние те следим редовно, гледаме те, гордеем се с

тебе. Кажи как е по Софията?

-       Как да е по София?

-       Разказвай де, ти имаш с какво да се похвалиш – не спираше да

досажда жената.

         Започнах да й говоря за картините ми, за хотелите, които съм обзавела, за предаванията. Ленчето не спря да става и да сяда покрай хлапетата. Явно не й беше интересно. Едното му се допило и допикало, а другото, току-що проходилото, с двата зъба постоянно падаше и ревеше, защото не можеше още само да си каже какво иска. Ленчето нищо не чуваше покрай тях, но щом спирах да приказвам се провикваше отнякъде „слушам те, слушам те”.

-       Абе на тебе няма ли кой да ти гледа децата?

-       Няма. Мъжът ми се прибира късно вечер, а свекърва ми и майка

ми си имат работа по градините.

-       Добре де, нали си имат и внуци. Никой не е длъжен да им гледа

внуците.

         Лена се засмя.

-       И ти ще имаш деца, ще видиш какво е.

-       Е, сигурно ще имам някога, ама сега кариерата ми е по-важна.

-       Кариера. За какво ти е тая кариера? Нали вече имаш кариера?

-       Както и да е – реших да сменя темата. Като повтаря кариера

толкова пъти не означава, че е разбрала какво значение има тази думичка. –  Кажи сега ти нещо – прехвърлих топката.

-       Ами какво да ти кажа. По цял ден съм покрай децата. Пера, гладя,

храня, къпя, чистя… Айде време ти е и на тебе.

Време ми било. Време ми беше да си тръгвам. Тая като се отплесна

да ми прехвалва изключително надарените си дечурлига не спря. Сега аз не я слушах. Главата ми се наду от детски крясъци, писъци и празни приказки.

Единственото общо между мен и тази жена вече, беше мрежата, която дели тяхната и бабината къща. Чудих се как да си тръгна по-бързо.

Телефонът ми звънна. Спасение. Старецът питаше няма ли днес да се

прибирам най-накрая, че вече му липсвам. И неговата компания за пръв път ми липсваше. Толкова селски приказки ми бяха достатъчни.

         На тръгване едното дете се лепна за мен. Междувременно ми зададе няколко безсмислени въпроса, явно наследствена черта от майка му. „Какъв е тоя панталон?”, „Какви са тия обеци?”, „Откъде ти е палтото?”, „Ти откъде си?”.

От космоса съм, дявол да го вземе. И аз не знам от къде съм, щом никъде не мога да си намеря място. За довиждане ме задърпа да не си ходя. Сякаш бях единственото интересно нещо, което е виждало. Хвана ме с малката си мазна ръчичка за панталона. Пак трябваше да го давам на химическо.