Прочетен: 3064 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 24.06.2010 23:45
Мръсотията не е от вчера. Помня я още като дете. Преди години от училищата организираха уборки. На игрището, в близкия парк, на улицата пред школото. Цел – създаване на добри навици. Чувала съм, че имало и „съботници” за големите, със същата идея – да ни научат да бъдем по-чисти, по-добри, да измитаме вече измърсеното.
На какво ни научиха? Променихме ли се? Явно насила хубост не става. Тия навици се изграждат в много по-ранна възраст. Тръгват от семейството. Все по-често си мисля, че не първите седем, а първите две години са най-важни за възпитанието ни. Затова се опитвам да уча сина ми на хигиена. Първо на него да му е чистичко, да свикне с нея, да му хареса... После да започне да иска навсякъде да му е чисто и от другите да изисква да не мърсят.
Е да де, но трудно се получава. Щом излезем от къщи, никакъв положителен пример не мога да му дам. Знаете как децата на около две годишна възраст обичат да копират всичко. Как да му обясня, че на жената кучето ака в парка, обаче той трябва да стиска. Или, че всеки чичко си изхвърля фаса на улицата, но всъщност това не е хубаво. Ами те, улиците ни са пълни с угарки. Синът ми само ходи и ги сочи. Слава Богу, знае че са боклук и иска да ги изхвърля в кошовете, а не да ги яде, защото съм виждала и такива хлапета.
Един ден някой ме попита кои са му първите думички. Тези по-различните от „мама” и „тате”. Тогава най-ясно си дадох сметка в какво положение сме. Много е показателно. Срам не срам и на вас ще ви ги кажа: „ако”, „фас”, „кал”, „чистя”... Сега иска да изчисти всеки боклук, който види на пътя. Питам се докога? Естествено, докато порасне и свикне с мръсотията, в която живее. Затова все по-често ще се замислям дали да избягам. В някоя друга страна, в която няма да ми се налага да обяснявам, че не може навсякъде да е чисто като вкъщи. Защото знам, че може.
Наскоро бях за два дни в Лондон. И двата дни валя дъжд. И двата дни не си изцапах обувките. У нас бизнесът с почистващите гъбички за обувки сигурно върви много. До магазина на две крачки да отидеш и започват да изглеждат като износени.
Темза. Чиста река. Лодки. Патици. Лебеди. Децата ги хранят. У нас – Струма. Марица... Пликчета. Мръсотия. Лъсват особено, когато времето се затопли и нивото на водата се понижи.
В лондонската пощенска кутия освен бележките за данък смет намираш и специално писмо от общината с мостра в него на разтворими торбички за боклук. Освен това има кошчета, които казват „тенкю”, като ги използваш. А хората се поздравяват. На мен лично ми се видяха и по-усмихнати. Почувствах се, като в страната на чудесата. Тук чудеса също има. Но за жалост не са от тези, които те карат да се усмихваш, а само да ти увисва ченето.
Гледам българското знаме до европейското и си мисля кога ще ги стигнем... Винаги, когато се вее българският флаг, ми става хубаво. Сещам какво са ни учили в училище. Зелената лента в националния ни трикольор значи – хубава природа, чистота, зеленина... Пак нещо сме се объркали...
Не ви ли потиска мръсотията около вас? Или вече свикнахте и не й обръщате внимание. Казват, че човек бързо привиква към хубавото. За съжаление мисля, че същото се отнася и до лошото.
Когато живееш в кочина, дори и без да ти се иска, след време ставаш прасе. А тя – кочината е навсякъде. Един път като се изкаляш, пренасяш мръсотията. В работата, в делата си, в постъпките, вкъщи... Ходим омазани до ушите в собствените си нечистотии. И понеже всички са кирливи, не ни прави особено впечатление. Само когато излезем извън страната, си даваме сметка в какво живеем. Някак си ни е съвестно да се изсерем на метеното. И е малко потискащо като си помислим откъде идваме и в какво живеем.
Какво правим когато някой ни лъхне на пот? Отдръпваме се.
А ако постоянно ни понамирисва? Предполагам, че никой не иска да разхожда до себе си скункс.
А ако държавата ни смърди? Бягаме, ако можем. Свикваме, ако нямаме друг изход.
Но изход винаги има - да се променим. Ама като знам как обичаме промените се опасявам докато предприемем някаква крачка всички да не станем мърлячи.
Чудят се да забранят ли пушенето на обществени места. Ако искате пушете, то си е ваша работа, но моля ви, не третирайте Земята ни като торбичка за еднократна употреба!
Има закон за хвърлен фас, но дали някой го спазва? Дали някой следи за спазването му? Какво толкова – един фас. След две години ще се разгради. А кучешко ако? Какво толкова – ще го прескочим. А пластмасова чаша? А празна бутилка? Какво толкова – след 500 години ще се разпадне. А пълната торбичка, изхвърлена от терасата? А големият боклук до кофите? А глобалното замърсяване на Земята?
Малко по малко свикваме с всичко. Все повече и повече средства се влагат в заводи за рециклиране на отпадъци, но ме притеснява преди това страната ни да не се превърне в бунище. Или още по-лошото - във фабрика за смет.
Какво можем да направим? Много е просто. Не изисква никакъв физически труд. Да променим мисленето и навиците си. Да си представим, че сме на гости. Така ли се държите, когато отидете на гости? Ще си изхвърлите ли фаса на килима в хола? Ами защо тогава го правим на земята, а не на определените места за това? Та нали всички сме на гости на тази планета...
Често ме питат къде е България и с какво сме известни. Как да им кажа с какво сме прочути? Ако дойдат на Българското Черноморие ще видят, че зелената лента от трикольора ни е застроена до шевовете с недовършени строежи. Не те са страшните, а това че не чистим наоколо след като ги завършим.
И къде е България? Там където започват дупките по пътищата и найлоновите торбички.
25.06.2010 00:03
25.06.2010 00:18
