Започвам разказа си от първо лице. Облягам пушката на стената. И както знаете, щом има пушка, то тя ще гръмне до края. Колкото и на всички да ни се иска да не беше гръмнала.

Влизам в малко магазинче за детски дрехи. Напоследък собственичката на въпросното е зад щанда. Може би преди щях да се учудя, че я виждам вътре, защото идваше само колкото да даде инструкции на продавачите, но в тая криза самите собствениците на магазини взеха да работят по разбираеми причини.

На устата й веднага се появява заинтересованата усмивка и О! - тя е запомнила дори как се казва детето ми и пита какво ще му купя този път, колко е пораснал, кога ще го доведа да го види, защо не е с мен, на кого съм го оставила и т.н. ненужни за покупката ми любезности. Не се лаская, защото не я познавам добре. Бързам и от толкова разговори за малко да забравя защо съм влязла. Отговарям й, че съм го оставила в колата, защото е заспал. Тогава заинтересованата пита сам ли съм го оставила да не се задуши случайно?! Не мога да повярвам на ушите си. Естествено, че няма да си оставя детето само в колата!

Била съм в Америка, но не чак толкова дълго, че да съм свикнала на техния начин на мислене.  Вероятно и там има такива въпроси и разговори, но тук ми изглежда смешно. Сигурно и там хората си говорят нищо не значещи неща от любопитство и любезност. С тази разлика обаче, че към тях се прибавя и заинтересованост благодарение на гражданската им съвест. А такава има, защото има гражданско общество, морал и обществена активност.

Малко преди да дойда, хвърлих поглед на новините в пресата. Баба гръмнала случайно внука си с въздушна пушка, майка си удушила детето, баща с психични проблеми наръгал сина си, домашното насилие се увеличавало...

Обвиняваме социалните служби, полицията, личната лекарка, учителите, че не обърнали внимание на промяната в поведението на потърпевшите. Изводът – всички те са виновни. Обичаме да търсим оправдания, да прехвърляме вината. Винаги търсим коя институция да обвиним. Да разнищваме кой не си е свършил съвестно работата. А нашата гражданска съвест къде е?

Не службите, а обществото носи отговорност за увеличаващото се домашно насилие. Няма начин в Америка или в което и да е от развитите западноевропейски общества на никого, ама абсолютно на никого да не направи впечатление например, че едно дете не живее щастливо или че е малтретирано. Първите, които трябва да подадат сигнал към съответните органи, са близките, съседите, приятелите и после да търсим вината в съответните органи, че не са си свършили работата.         

Замислих се колко ли човешки живота щяхме да спасим, ако гледахме не само да се издокараме със сладки приказки и дебати, а действаме по съвест.

 Ако същата тази собственичка на магазин види да пребивам детето си пред вратата на магазина й, без да имам намерение да вляза в него, дали щеше да ми обърне внимание? Едва ли. Тук нашата гражданска отговорност и съвест свършва. Остава само нездравото любопитство, двуличната любезност.

Няма свидетели по ключови убийства. Няма сигнали в полицията за шума от съседския апартамент, в който може би мъжът бие жена си...  Няма реакции, когато чуждото дете крещи... То просто ни дразни или него сякаш не го чуваме. Няма сигнали за видяно престъпление - тях сякаш не ги виждаме...

И ето я пушката. Представете си, ако беше закачена в нечия къща  до скъпа картина. Дали някой щеше да обърне внимание на оръжието? Дали някой щеше да вземе мерки да не гръмне? Ние сме по приказките, не по действията. По детайлите, но не по ония, важните. Точните кубици на силикона на някоя си, колко ли е богат мъжа й, колко ли пари взема, откъде тия скъпи картини в дома му...

Е, сигурно и в Америка им прави впечатление, че съседът си е сложил нова дограма, но за разлика от тях у нас само това ни прави впечатление.