1
Сгащих Филип да чука шефката си. Не знам защо ми трябваше да надничам в спалнята. От антрето я разпознах. По скъпия й парфюм. Всъщност отвратителен. Русата й коса, спусната свободно, я правеше да изглежда по-млада - поне в гръб. Мокра кожа. Потна. Филип ме видя и се втрещи. Полудях! Тряснах вратата.
Тичах по стръмната улица и разлайвах кучетата. В този уж баровски квартал в подножието на планината във всяка къща имаше четириног цербер и още толкова бездомни навън.
Не ме беше страх. Ако точно сега някое псе ми налети, не то, а аз щях да го разкъсам.
Уличното осветление го нямаше никакво, но често се включваха автоматичните светлинни прожектори от къщите. Камерите - почти изпод всяка стряха, ми хвърляха по едно око. Ако някой от комшиите или охраната му погледнеше в монитора си да види кой предизвиква тази кучешка врява, щеше да се учуди, че съм аз. Тук хората се знаеха, но не поддържаха близки отношения. Кой от кой се държаха по надменно и едва си кимаха, когато се разминават.
Бягах. Токчетата ми се забиваха неприятно в мократа земя. Големият булевард беше само на петстотин метра, но останах без дъх докато го стигна. Коли рядко се срещаха особено по това време на денонощието. И да минеше някой, най-много да ме помисли за проститутка с тая къса пола и високите обувки. Не ми пукаше. В един миг животът се преобръща и нищо няма същото значение.
Превита на две, спрях да поема няколко глътки въздух. Тук винаги беше по-студен от долу в града. Гърлото ми беше пресъхнало и когато вдишвах ме боляха чак слепоочията.
Запалих цигара и продължих да слизам по пътя. Не знам колко време вървях, но изпуших няколко. Краката едва ме държаха. Главата ми беше празна. Сърцето ми свито. Не можех да плача. Само подсмърчах.
Последните две години почти всеки ден профучавах оттук сама или с него. Все се канехме да се разходим пеша по пътя. Никога не намерихме време. Знаех това място наизуст, но сякаш го виждах за първи път.
Едно заблудено такси нарочно намали. Махнах му го едва когато ме подмина.
- Към центъра – казах на шофьора, без да го поглеждам.
Докато наближим не посмя да ме попита за адреса. Явно на
физиономията ми беше написано, че е по-добре да не ме заговаря веднага. Казах му да спре до някое денонощно магазинче, но не това до нас. Не ми се прибираше.
Купих двеста грамова бутилка с уиски, два „редбула”, още една кутия цигари и се върнах до колата. Сигурна бях, че няма да ми стигнат.
Дотук сумата беше малка. Извадих една стотачка и я подадох през вратата.
- Вътре пуши ли се? – попитах.
- Да, пуши се.
Реших да се повозя още, докато не измисля какво да правя.
- Засега задръж парите. Накрая ще оправим сметката – уточних, за
да не му минават тъпи въпроси през главата. Запалих цигара. Разположих се удобно. - Просто карай. Като реша къде отивам, ще ти кажа. Искаш ли „редбул”?
- Мииии-и-и, не. Мерси.
Тия хора как не се научиха да говорят на български! Отворих
уискито. Отпих. Насладих се на топлината на глътките със затворени очи. След още няколко и физиономията ми сигурно стана по-блага. Шофьорът ме заговори.
- Вие сте ми последният клиент за тая вечер. Такова… Аз и уиски не отказвам, ама нали съм на работа – допълни, гледайки в огледалото как надигам бутилката. - Даже сега, преди да ви спра, се прибирах вече. Карах един господин от центъра до „Бояна”. Понякога си мислиш, че като направиш по-голям курс, ще изкараш нещо отгоре. Ама такова… Колкото по-високо живеят в планината, толкова по-стиснати стават бе! Друг път за петстотин метра ми оставят по-голям бакшиш. Човекът беше голяма циция, а като го гледаш ще си речеш, че целият свят му е в краката. Всичко си прибра до стотинка. Такова… Извинявам се, ако сте от тоя квартал и нещо ви обиждам – погледна ме пак тоя. - Та мислех да се прибирам, без да качвам повече. Ама такова маце насред улицата оставя ли се? Вечер си е страшничко. Да не преча нещо?
Мразех приказливите таксиметрови шофьори, но точно в момента бръщолевенето му не ми пречеше. Той усети и продължи.
- И ние, шофьорите сме хора. Такова… Колата си е моя. Вечер
карам, докогато искам. А като се прибера задължително удрям по двеста грама аперитивче. Знам си мярката. И нашата не е лесна. Хора всякакви…
Оставих го да плямпа, но не го чувах. Тоя все едно е бил с тапа в устата цял ден. Как ли му се искаше да разбере защо се наливам с уиски, та да има какво да разказва на другите клиенти.
Бях се отпуснала удобно и надигах все по-често шишето. Гледах
светлините в прозорците на жилищата. Като малка обичах да пътувам и да си представям как живеят хората зад тях. Сега не исках да мечтая, защото се убедих, че е по-добре човек да не знае какво се случва зад чуждите прозорци. Никой не предполага каква лудост дебне зад всеки един от тях, зад всеки ъгъл, зад всеки от нас. Погледнах шофьора. Можеше и тоя да е всякакъв. Да бие жена си, да чука тъщата…
- Да не преча нещо? – попита той.
Явно се беше изказал вече и чакаше коментар. Започваше да ме дразни така, като искаше да ме включи в празните му приказки.
- Може ли да усилиш малко радиото?
- Това е диск. „Уайтснейк”. Ако искаш ще го сменя. Такова… Аз
слушам по-твърдичко.
- Добре е.
Загледах се в колата му. Някакъв „опел”, но все още возеше. Явно
си е негова и си я пази. Беше доста чиста за такси. Може да е маниак на тая тема, ама пък вътре се пушеше. С голям мерак я беше накиприл. Рошави килимчета по седалките, висяща броеница, икони, цветен дисплей на уредбичката монтирана допълнително, разни апаратчета за улавяне на радари, поставки за чашки и други джунджурии. По начина, по който беше лъснато таблото бях сигурна, че тая кола не е виждала автомивка, а той си я поддържа с парцала и маркуча. Важното е, че вътре не миришеше на пот. Шофьорчето се беше спретнало с дънки и шарена ризка. Продължаваше да върти очи към мен през огледалото. Не се опитваше да зяпа в деколтето ми, а само да ми улови погледа.
- Извинявам се за любопитството, но да не ви се е случило нещо?
- Ако не ви се кара повече, ме оставете някъде до друго такси –
казах по-рязко и започнах да мисля къде всъщност да отида.
Таксиджията все едно не ме чу. Не се отказваше да досажда мамка му! Запали цигара, прокара ръка през гелосаната си или мазна коса и пак завъртя очи към мен. Този път май се опитваше да гледа по-надолу.
- Ако искате да почерпя аз по едно. Такова… Където кажете, ма ше
трябва да оставя колата. А и в къщи няма никой.
Изгледах го с бялото на очите си.
- Моля?!
Тоя се смрази. За каква ме взе, боклука му с боклук?
- Само предлагам. Ако има нещо, такова, извинявайте.
Млъкна. Пак се извини. Днес явно ми беше ден за извинения.
Не ми се прибираше в къщи - Филип сигурно щеше да се домъкне. Извадих телефона. Бях му изключила звука. Имах няколко неприети повиквания и съобщения от него.
Пак надигнах бутилката и набрах кураж да ги отворя. С какво още можеше да ме изненада тоя скапаняк?!
Първи sms:
„Vihra izvinqvai. tova be6e 6efkata mi. Molq te obadi se. vsi4ko 6te ti obqsnq. Ti si jenata za men!” – Какво? Значи все пак не беше майка му. Каква съм глупачка!
Втори sms:
“Vihra, molq te varni se. Izgonih q. Obi4am te!” – Каква жертва! - След като изчука шефката си (или тя него) Филип я изгони (или тя си тръгна), виждайки дългогодишната си приятелка на вратата на спалнята.
Трети:
„Ne moga bez teb. Ni6to drugo ne me interesuva.”- Мен пък ти не ме интересуваш вече!
Псувах го наум и нервно изтривах съобщенията му. Изпих остатъка от бутилчицата. Всичко ми идваше в повече. Само алкохолът – никога не стигаше.
- Закарай ме до пиано бар ”Blue angels” - реших накрая. Поглеждах
към дисплея на телефона ми, все едно току-що се бях разбрала с някого.
- А, обади се вече. Браво! Такава жена, като Вас не заслужава дълго
да я изоставят – издърдори шофьорът.
Когато човек тръгне да се прави на много прозорлив, в повечето
случаи бърка. Поне успях да се отърва от намеците му. Тъпанар. По-лошо – зализан тъпанар.
Нямаше нужда да уточнявам адреса на бара. Беше едно от най-старите заведения на пъпа на столицата. Всеки го знаеше. Междувременно таксиджията беше забил към неговия квартал, който се намираше далеч от центъра с надеждата, че може да му се навия.
Вокалистът на „Уайтснейк” за стотен път питаше: „Is this love...?” („Това ли е любовта...?”).
Добре, че отговорът не се очакваше от мен…
