Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.11.2010 23:13 - Забранено до 18! - 38-ма и 39-та глава
Автор: svetlaivanova Категория: Забавление   
Прочетен: 1888 Коментари: 3 Гласове:
6



38

 

Толкова много продадох днес, че изгубих бройката на пакетите. Бяха

над двайсет. Ходех, като замаяна по улиците и рецитирах едно и също. Започнах сама да си повтарям лъжливото име, което ми бяха измислили и че нося късмет, за да ми е по-лесно. Мразех я тая работа! От известно време сънувах само как спирам хората по улиците и те правят различни мимики. Насън да ме бутне човек, пак щях да издекламирам представянето на продуктите. Взех парите за деня и поканих цялата група от работата на кръчма. Да видят, че съм добър човек. Утре щях да вляза с важна стъпка в кръга, като шампиона на деня.

 Предложиха да отидем на гръцка таверна. Ако не пиеха като мен, надницата щеше да ми стигне за цялата група.

Придвижихме се с няколко таксита до таверната. Още не беше почнала програмата. Тъкмо щях да се понапия дотогава. Нито хората, нито обстановката ми харесваха. Поръчах от всичко, както ми препоръча сервитьорът и бутилка узо. Един път и аз да се отпусна. Откакто бях пристигнала във Варна, рядко ми се налагаше да се бъркам за сметката.

В таверната имаше дансинг. Масите бяха разположени около него. Певците започнаха да изпълняват едни и същи песни – един път на гръцки, после на български. Разхождаха се цветарки с табли увехнали карамфили. Други, с евтини салфетки. Правех всичко, което ми казваха, че се прави на такова място. Поръчвах подноси с цветя и се замеряхме с тях. Хвърляхме тонове салфетки и чупехме чинии. Все едно си на психиатър и си позволяваш всичко, което не можеш в къщи, за да разпуснеш. Трошиш, разхвърляш и танцуваш върху боклука. Добре го бяха измислили този гръцкия танц – „зимбекико”. Танцуваш като пиян. Дори и да не си. Така не можеш да разбереш кой се е напил и кой се прави на пиян. Веднага го схванах. От една маса ми пратиха шампанско, като поздрав за доброто шоу, което направих с моя танц. Бяха някакви мутри. Омешах питиетата. Накрая на вечерта нямах сили за нищо.

Седнах си на мястото и поисках сметката. Докато си намеря чантата, мина цяла вечност. До коленете бяхме потънали в салфетки. Заведението приличаше на градска тоалетна. Сметката беше голяма, но надницата ми я покриваше. Бръкнах за портмонето. Не го намерих. Започнах да се ровя в салфетките около моя стол и набарах нещо. Беше батерията на телефона ми. Другата част с картата също беше изчезнала. Какъв зор е видял този телефон, за да се разглоби на части? Колегите ми започнаха да си тръгват един по един. Останах сама с празната чанта. Потънах в земята от срам. Сервитьорът усети, че има нещо нередно и извика управителя. Мутрите отсреща се смееха. В заведението пуснаха осветлението и всичко се виждаше. Обясних на управителя, че имам пари у нас, но някой ми е откраднал тази вечер портмонето и GSM-а. Вместо да каже на персонала да ги потърсят тоя гад ми прати стокилограмовата си охраната от таверната с мен до вкъщи. Закара ме със служебната кола и се качи заедно с мен до апартамента. Много унизително. Дадох парите без грам бакшиш.

Налях си едно за капак.

Кой можеше да ме обере? Мутрите отсреща си имаха пиене и мадами на масата и не бяха ставали от нея. Сервитьорите едва ли щяха да имат време да бърникат по чантите на хората. Оставаха само тези от фирмата. Не можех да заподозра никого, защото всеки ставаше и сядаше където свари. Може би го бяха направили от завист, че аз съм шампионът на деня. Не вярваха, че бързо ще свикна да мамя хората без да ми личи.  Човек лесно се учи да лъже, особено когато всички около него му помагат.

Бях бясна на целия свят. Утре щях да им разкажа играта!

 

 

 

39

 

Влязох с бойна крачка в работата. Нарочно закъснях. Не можех да ги гледам. Сигурно ме мислеха за глупачка от снощи. Застанаха в кръг около мен, както правят всеки път, когато някой е шампион по продажби и ме зяпнаха ухилени. Изгледах ги. Отново имахме нови попълнения-две момичета и едно момче. Явно бяха дошли заедно, защото се бяха наредили един до друг и едва ли не се притискаха. И аз ли съм имала такъв притеснен вид първия ден, когато си мислех, че съм в някаква секта? Неопитното, уплашено и все още честно изражение на лицата им ги отличаваше от тълпата.

-       Сестро, май нещо не си във форма от снощи – каза предишният

тартор и това ме вбеси. Тоя не стига, че бе един от крадльовците, а и си мислеше, че познава моите алкохолни способности. Това вече преля чашата. Изпъчих се и си придадох по-сериозен от всякога вид. Около мен публиката наброяваше към трийсетина човека. Спряха да си шушукат и примерно зачакаха.

-   Аз съм Вихра Станишева! И не искам да бъда една от Вас!

Няма да си продам душата!

Тежи ми…

Моя си е…

Ще си я нося!

Вчера излъгах най-много хора, отколкото през всеки един ден в живота ми. Без да са ми направили нищо. Без да ги познавам. Като на първи април. Само че не беше майтап. После празнувах с вас - шепа нещастници. Превърнах в събитие това да изкарваш парите си за сметка на другите. Обикновено се обединяваме като сега, за да се учим един друг как да се разваляме. Да разкрием тайната на добрата манипулация. Правим колективи, семейства, деца, връзки, приятелства... и навсякъде се събираме, за да сме по-силни, когато ставаме по-лоши. Пазим тялото си, а забравяме за душата… Борим се с живота. Няма нужда! Той не е такъв, какъвто си го направим. Той е такъв, какъвто е. Ние се приспособяваме или ни мачкат всеки ден. С всички средства. Съзнателно или не. На някои им е вродено, други се научават. Всички сме прецакани по рождение, а си мислим че можем да го променим. Глупости! Всички ще умрем, докато търсим смисъла за какво живеем. Някои с повече грехове, други с по-малко. Носим часовници, защото времето ни е ценно. Измерваме го в пари. Можем да изхвърлим часовниците, да закъсняваме, опитвайки се да се правим на независими, но не и да го да го спрем. То тиктака в нас. Чувате ли пулса си? Всеки един удар измерва времето, което ни остава да се убиваме. Повечето не го осъзнават. Защото хората са лоши! С всяка една изминала минута аз ставам една от вас. Първия ден може и да изпитам угризение за нещо, в което съм сгрешила. Втория няма да мога да се погледна в огледалото. На третия може и да се харесам. Защото няма да разбера как съм се променила.

Навремето си мислех, че за всяко нещо има поне два изхода. Единият по-правилен, другият по-лесен. По който и път да поемех, все се губех, защото срещах само лоши хора. И ако има някой, който все още не е избрал пътя си, да не бърза. Който и да избере, няма да разбере къде се намира. Навсякъде хората са развалени или в най-добрия случай объркани. И по двата пътя хората са еднакво заразени вече. А никъде не продават такова лекарство, с което да си купиш здрав разум. А превъзпитанието е трудна работа. Да се излекуваш  и пречистиш съзнанието си е по-трудно, отколкото да се родиш наново. Дали е трябвало изобщо да се раждаш?

Не искам да живея в интересни времена!…

Опитах се да намеря друг свят. Как ли не го търсих? Понякога си мислех, че го намирам на различни места, в различни хора, но после бутилката свършваше и трябваше да си купя нова. И ето, всичко опира до парите, дори и света, който си купуваш. Едни се наливат с евтино вино, други с отлежало уиски, трети нямат нужда от алкохол, за да се събудят с чувството за провален живот или с човека, когото да обвинят за него. Никой няма да ви направи добри хора, нито аз нито собствените ви родители, но докато си чувате биологичния часовник, все още не е късно да опитате. Няма да е лесно, защото сте толкова порочни вече, че едва ли разбирате какво ви говоря. Защото ви харесва да сте такива. Обсебени сте от собственото си его и харесвате само себеподобните.

Не! Не искам да бъда една от вас! Решавам го сега!

Защото „след малко” може да ми струва много…

Защото утре може да не дойде…

Искам днес да се събуждам щастлива…

Това е първият ден от всички, които ми остават…

И няма да го пропусна!!!

Останете с вашите ритуали и заклинания за предстоящото ви състезание със съдбата. Накрая ще видите, че се надпреварвате само със себе си.

Сега що не пеете? Това е единственото, което правехте както трябва.

         Излязох превъзбудена от речта ми. И горда. Зад мен все още беше тихо. След малко щяха да започнат да ме обсъждат и оплюват, за да продължат да живеят в своя свят. Мравки! Толкова са низки, че дори в очите не могат да ти отвърнат това което мислят. Говориш им като последната инстанция и ги поучаваш. Те слушат. Мразят и завиждат, но си мълчат пред теб. Двуличници! Трябваше да бъда по-груба! Но пак нямаше да ги уязвя. Поне за малко успях да сменя захилените им физиономии с увиснали ченета. Изчезнаха им празничните физиономии. Бездушевността им се изписа на лицето.

Яд ме беше за новите попълнения. Не знаеха какво ги чака! Виждаха ми се уплашени и стреснати. Нека! Такъв е животът. По-добре да усетиш как ти забиват заслужен шамар и бузата ти да пари дълго, отколкото да приемаш боя като нещо нормално. Аз щях да се боря, за да заспивам спокойно. За да мога да създавам! За да чувствам, че живея! За да искам да живея! Майната им на всички!

 




Гласувай:
6



1. cveti933 - :)
23.11.2010 21:56
любимата ми глава!
цитирай
2. freee3 - -:)
11.12.2010 23:01
I namen.
цитирай
3. анонимен - Тук
01.02.2011 11:48
Тук най-после се вижда някаква завръзка в този роман. Иначе като цяло героинята яко дразни. Рядко виждаш някой да си проваля живота по-грандиозно. Надявам се нататък да има някакво изкупление. Но като цяло тук определено ти се е получило писането браво.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: svetlaivanova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 524779
Постинги: 137
Коментари: 266
Гласове: 416
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031