34

         На другия ден започнах да си събирам багажа. Влахов ме молеше да остана. Каза, че си е намерил работа като охрана на някакъв обект. И без това ми трябваше малко време да реша какво да правя и да намеря пари. Пари! Пари! Пари! Ако не беше тази пречка много неща нямаше да се случат. След два дена имах рожден ден. Мразех тази дата! Какъв празник може да е, че съм се родила? Никакъв повод за честване не виждах. Нито бях постигнала нещо дотук с живота ми, нито гледах оптимистично на това как ще се развие. Пълна мъгла. Ами, ако на всичкото отгоре и не ми дойде? Какво щях да правя? Даже не смеех да си помисля. Нямах кураж да си купя тест за бременност. Сякаш някой друг може да ми реши проблема. Давах си сметка, че мога да бъда добра жена. На моите години съм видяла много и мисля, че знам как да бъда такава. Не търсех идеални мъже. И нормален щеше да свърши работа. Умеех да правя компромиси. Бях сигурна, че мога да обичам, защото исках да обичам. Не знаех обаче къде да намеря човека. Не го бях срещнала още. Не познавах такива мъже. Не познавах някого, който да познава такива. Срещала бях само от тези, които искат добри жени. Всички искаха добри жени. Но нищо не даваха. Само вземат от женското в теб, за да допълнят това, което им липсва. Полов орган, втората чашка, която да чукнеш за „наздраве”, салатата към ракията, яйцеклетката за сперматозоида, гледачка за децата им и за самите тях, отдушник за проблемите, ветропоказател, крик за повдигане на мъжкото самочувствие, кошче за боклук и на края нещо, на което да припишат техния провален живот. Всичко предлагах. Но получаването трябваше да е двустранно. Ако можех да  избегна това, нямаше да го търся. Ако бях силна, щях да съм си самодостатъчна. Но сама се чувствах съвсем безполезна. Трябва да намеря пари!

         Обадих се на Професора. Реши да купи няколко мои картини. Продадох му ги почти на безценица. Щеше да ме закара до Варна. Проверих гарсониерата, в която живях преди. Извадих късмет. След трите месеца, които оставих като предплата, никой не я беше наел през зимния период. Реших, че там ще ми е по-добре. Пак бягах от ролята, която си бях избрала. Идваше пролетта…

         Вечерта се напих с Влахов за последен път. Беше взел надницата си за деня и напуснал работа. Така щеше да е. Правихме секс. Имах чувството, че съм проститутка, която си плаща за убежището.

         На сутринта си тръгнах без капчица жал. Професора дойде да ме вземе с колата си. Ако можеше само да не си отваря устата до Варна. По някое време се направих на заспала. И наистина заспах. Събудих се чак като стигнахме морето. Нанесох се в същата гарсониера. Професора остана да спи при мен. Трябваше да се напия здраво.

         Не разбрах кога си беше тръгнал. Оставил ми беше бележка. И той бягаше. Искаше да се върне по-бързо към единственото място, където беше някой. Така и не опитахме втори път.

         Отидох да си купя вестник. Докато пиех кафе си намерих работа. “Менаджер по продажбите”! Или беше някаква пирамида, или Варна ми носеше късмет. От мен се искаше само да изглеждам добре и да продавам добре. Утре щях да разбера подробностите. Реших довечера да не прекалявам много. Една вечер почивка щеше да ми се отрази добре. И без това ми беше лошо от снощи. Цял ден ме свива коремът. Накрая ми дойде. Както си лежах в спалнята. Сетих се за Ванчо Маймунката. Тази спалня вече ще я свързвам само с кървища.

                                                                35

         Вървях към новата си работа. Точно на рождения ми ден. Добре беше, че не срещах познати лица по улиците. Не исках никого да виждам.

         Оказа се един склад с празна зала пред него. Чудех се тя пък за какво е. Там се събираха работните пчелички. Пиехме кафета. Пушехме цигари и чакахме някого. Имах чувството, че съм на трудова борса. Чаках си разпределението за поредната работа. Само дето вече всички бяха ангажирани и весели. Явно изкарваха добри пари. Момичетата бяха с червило и пудра. Облечени като за първа среща с гадже. Бяха на възраст до трийсет и няколко. Изглеждаха много нахъсани и амбициозни.

         Дойде човекът, когото чакахме. Всички започнаха да се подреждат. Правех каквото правят другите. Наредихме се в кръг около него в празната зала. Чувствах се много странно. Приличаше на детска игра.

-       О, имаме ново попълнение, братя и сестри. Как ще се казваш,

колежке?

         Казах си двете имена.

-       Не, измисли си друго име. Някое, което ти харесва.

-       Моето ми харесва – отговорих с недоумение.

-       Трябва да използваш друго. По-добре е за теб… И да е по-

благозвучно. Да се разбира и от чужденците.

Това някаква секта ли е? Боже, къде се бях натресла пък сега?

Огледах отново лицата на присъстващите. Изглеждаха някак странно в тази празна зала, гримирани, вперени погледи в мен… И всичките усмихнати, та чак озъбени. Помислих си, че може да са с някакви маски. Дали не полудявам?

-       Хайде да посрещнем нашата сестра с песента на победителя.

 Въртяха се в кръг. И аз се въртях. Викаха, че са супер, че са най-

добрите, а човекът в кръга бил номер едно… в продажбите. Слава Богу! Най-накрая разбрах, че този вътре не е някакъв месия. Тук нямало шеф. Най-добрият бил този, който предния ден е продал най-много. Това било подготовката за голямото състезание за деня. Накрая си чукнахме ръцете, като някакъв поздрав и зачакахме реда си. Викаха всеки по псевдонима и му даваха по една торба. Мен ме прикачиха към някакво момиче. Било няколкократен шампион в продажбите. Добре, че не носеше медали.

Пак седнахме на кафе с нея. Тази работа, ако  включваше пиенето на нещо друго, щеше да ми хареса повече. Колежката ми обясняваше как трябва да продавам. В чантата, която носех, имаше комплектувани най-различни неща - тефтерче с калкулатор и химикалка, електронен часовник с будилник и други боклуци, които човек можеше да намери в магазин за едно левче. Изпихме си кафето и момичето реши нагледно да ми покаже как се работи в системата. Станахме и повървяхме малко с чантите. Тя оглеждаше някак професионално хората по улицата.

-       Тая ще клъвне.

Засилихме се към някаква жена. Момичето, с което работех днес,

започна да я омайва с приказки. Говореше като картечница.

-       ЗдравейтеазсъмНевенаотфирма… Вие днес сте голяма щастливка,

защото спечелихте този невероятен комплект съдържащ… съвсем безплатно… Това е за вас.

         Госпожата гледаше с недоумение нещата, които й се предлагат.

         -   Не, не. Имате някаква грешка. Не може да съм спечелила, защото аз нищо не съм играла.

-       Няма грешка, госпожо. Заповядайте, вземете го! Ние ви го

Подаряваме. Не се страхувайте, вземете в ръце вашата печалба. Вижте колко неща получавате напълно безплатно. Не можете да повярвате нали? Ами да, не е за вярване. Днес е вашият ден. Не пропускайте късмета си!

Жената взе в ръце това, което й бутаха, и се огледа наоколо.

-       Това да не е някаква скрита камера? – не можеше да повярва тя.

-       Няма скрита камера, това са вашите неща. Вие току-що си ги

Спечелихте, защото просто днес имате късмет Трябва да платите единствено за доставката им, която е само трийсет лева. Всичко друго е безплатно. Честито госпожо!

-       Само трийсет лева за доставка?

-       Да, защото идваме от София и вие сте нашият избраник от всички

българи наоколо. Вижте колко хора минават, а ние избрахме точно вас. Честито! Честито!

         Започна да й стиска ръката. Аз стоях настрани и гледах целия този цирк безучастно. Накрая жената извади парите и взе торбата с боклуците. Не можех да повярвам, че се продава толкова лесно. „Късметлийката” тръгна  и се обърна няколко пъти. Момичето с мен й се усмихна и й честити пак. Като ни подмина, ми чукна ръката за поздрав. Днес каквото изкарахме, щяхме да делим. От тези пари плащахме шейсет процента на фирмата, които включваха реалната цена, няколкократна надценка на продуктите, доставката и комплектуването им. Останалите четирийсет остават за този, който е осъществил продажбата. Всички бяха щастливи. Дори и измамените. Чудех се какво ли правят с вещите, като се приберат. Всеки има подобни в къщи. Някои сигурно ги подаряваха или поне част от тях.

         До края на деня продадохме още три комплекта на различни хора. От единия взехме повече пари. Беше някакъв заблуден турист, подранил с почивката. Около един час не можеше да разбере какво му се предлага. Накрая така се радваше като се разделяше с парите си, все едно си взимаше нещо на голяма далавера.

Оказа се, че трийсет лева е минималната задължително обявена цена от фирмата. Можеше да продаваш на колкото си искаш. И всичко над нея остава за теб. Просто се отчиташ на фирмата с осемнайсетте лева от продаден пакет и тя няма претенции. Секси бизнес! Повечето от хората не искаха да се спират въобще при нас. Други слушаха и се радваха, докато не им поискаш парите накрая и се отказваха. Но ние живеехме от тези, които подлежаха на обработване. На някои от тях наистина им беше написано на челото „Аз съм балък”.

         Прибрахме се в края на работния ден и се отчетохме в склада. Момичето не беше щастливо, че ще си дели парите с мен.

          - Тя нищо не направи днес – започна да се оплаква от мен, а не изглеждаше такава. - Цял ден не си отвори устата. Трябва да се отрака малко. Утре мога ли да сама да продавам? - попита тя вчерашния шампион.

-       Знаеш какви са правилата. Три дена трябва да се движи с теб.

После, ако не става, сама ще се махне.

         На тая малко ли й бяха парите? Дори и когато ги разделихме, пак оставаше много повече от нормална надница на ден. А представям си шампиона с двайсетте продажби за вчера колко мавгизи е изкарал. И кой знае каква надценка е сложил. Тая работа вонеше на измама отвсякъде.

         Прибрах се сама с изкараните пари. За мен не бяха малко. Бях забравила, че имам рожден ден. Краката ме боляха. Днес сигурно навъртяхме пет километра по улиците. Не ми харесваше да се правя на добрата вестоноска пред случайните хора, но все пак падаха бая левчета. Повечето от хората, които работеха във фирмата, не бяха от града. Новите имена бяха за всеки случай. След време, ако те разпознае някой, който се е сетил, че си му продал боклуци, да кажеш „Ама това не съм аз. Имате някаква грешка. Аз не се казвам така”. С такава репутация можеше да се задържиш в един град не повече от няколко месеца. А как иначе? Накрая и кучетата по улиците щяха да те познават и никой нямаше да ти се върже.

         Нямах настроение да празнувам, а и изборът на компания в последния момент не беше голям. Колежката от университета и нейните приятелчета не ми се искаше да виждам. Там се бях прочула с връзките си с Ванчо Маймунката и Р. Сигурно им е било тема за разговори известно време.

Прибрах се сама. Изкъпах се. Нагласих се и излязох. Реших да се разходя малко. Може би до някое кино или просто до магазина за бутилка и нещо за хапване. През деня нарочно не носех телефона с мен. Не исках някой от фирмата да разбере, че имам повод за празнуване. И без това се събираха някъде всяка вечер, можеха да минат и без моя рожден ден. Видях, че са ме търсили наш’те, Влахов, баба ми (вече се беше научила да набира телефонни номера с GSM-а) и Зорница. Какъв тесен кръг от доброжелатели. Не ми се говореше с никого от тях, но се обадих само на родата. Успяха да ми доразвалят настроението с тъпите си въпроси и препоръки за моето поведение напоследък.

В крайна сметка влязох в най-близкото заведение, за да си взема нещо за пиене. Беше някакъв пиано бар. След час започваше програмата. Без да искам се бях уредила и с програма за рождения ден. Отначало пих маргарита. След втория коктейл барът се понапълни с хора. Певецът изпълняваше безчувствено и в един ритъм всички кавъри, които знаеше и беше трудно да познаеш коя е песента и кога започва следващата. Поне не виеше с всичка сила и можеше да се издържа. Мразех викащите солисти.

Някакви започнаха да ми пращат коктейли по сервитьора.

Един, втори… След третия се преместиха при мен. Оказаха се руснаци. Така си и мислех. Физиономиите им го подсказваха. Бяха в България по бизнес. Занимаваха се с покупко-продажба на недвижими имоти. Говорихме на българо-руски. Те разбираха български (явно идваха често), а аз в училище бях учила руски. След коктейлите преминах на текила. Те пиеха същото. След няколко текили „Бум-бум” се опитах да разкажа няколко вица, които знаех от Влахов. Не бяха смешни, но те се смяха. Едва ли са си помислили, че съм проститутка. Какво щях да правя, ако бях лека жена, в пиано бар без да обръщам внимание на никого преди те да се преместят. Излъгах ги, че чакам гаджето си за всеки случай, ако ми се наложеше да се отърва от тях. Накрая разбраха, че имам рожден ден и започнаха да ме съжаляват заради измисления герой, който ме беше зарязал сама. По някое време Влахов започна да звъни непрекъснато. Явно беше изпаднал отново в алкохолна деменция. Реших, че е време да си тръгвам и настоятелното телефонно звънене беше добър повод да се измъкна. Оставих си номера на най-симпатичния. И без това след седмица си тръгваха. Нямаше да ми досажда дълго, ако реши да го прави. Едвам станах. Краката не ме слушаха. Нямах навика да пия текила и се отрязах. Някак се измъкнах от масата и си представих, че следвам права линия пред себе си. Не ми се отдаваше лесно. Сигурно приличах на начинаеща манекенка. Можех да си тръгна с когото поискам от тези на масата, но не исках да правя още по-отвратителен спомена от този мой празник. Преди да отключа се сетих, че не си платих и моите поръчани маргарити. Много важно! Те пък да не са се натягали.

         Едва станах на другата сутрин за работа. Добре, че ни викаха в десет. Шампионът от снощи беше същият глупак. Завъртяхме се отново около него. Зави ми се свят и за малко щях да повърна пак. А сутринта си мислех, че съм си изпразнила корема в тоалетната. Днес можех и аз да се пробвам да поработя. Изпих половинка минерална вода и направих главата отново. Вече не ми пукаше кого ще излъжа. Да се хващат, ако искат да бъдат мамени. Хората, прибирайки се вкъщи, след острата критика на половинките им и осъзнатото набутване щяха да ни псуват, че сме ги излъгали. Но, ако се замислят малко, можеха да разберат, че не ние ги лъжем, а те се подвеждат, защото природата не ги е надарила с логика и съвсем нормалната черта от характера да правят анализи. На жените сигурно им липсваше житейска практика, за да си направят сметката, че продуктите, които им набутваме, не могат да струват толкова. Дори пияниците си правят по-точна сметка, защото поне изчисляват всичко в  бутилки.

Да си трошат главите! Сега нямаше да мисля за всички глупави хора!

 И днес ме залепиха за вчерашната девойка. Няма да забравя този ден, защото наивниците, на които продадохме пакети, даваха последните си пари. Ако някой ми каже, че тези минувачи не искат да бъдат лъгани, нямаше да повярвам. Не може пенсионер, който цепи стотинката на две и няма нито лев в себе си да ни накара да го придружим до пощата за пенсията, за да ни даде парите за чантата с „подаръците” и после да ми разправят, че хората не искат да бъдат измамени. Хващаха се на въдицата ни като малки рибки, а бяха доста стари рибоци, видели много примамки през живота си.

         Излъгахме и един поп. Да де, той се излъга. Сигурно вярваше по принцип във всичко. Стана съвсем случайно. Прибирахме се към фирмата накрая на деня. Бях капнала от умора. Вървях и си мислих колко хора сме набутали този ден. Минахме покрай малък параклис и реших, че няма да е зле някой ден да се черкувам. След толкова много красноречиви лъжи за продуктите се чувствах обляна с мръсотия. Някакъв възрастен свещеник излезе и започна да заключва. Колежката реши за майтап да опита да му продаде нещо. Така хубаво му изпя речта си, че заприлича на литургия. Човекът се хвана. Сигурно, като стоеше по цял ден в църквата, беше загубил представа за стойността на житейските отпадъци. Каза ни да изчакаме малко и ни донесе парите.

Повечето бяха на стотинки.