32
Всеки ден едно и също. Не знаех кой ден е. На следващата сутрин се събудих пак с ужасно главоболие. Кошмарите се бяха повторили, но този път не им се вързах. Знаех, че краят им идва.
Надигнах вечно заредената вода в хладилника и изпих половин бутилка на един дъх. След няколко минути бях отново в полупияно състояние. Влахов спеше на дивана. Не си спомням снощи как съм се отървала от него. Имах бяло петно в мозъка от момента, в който изпратихме комшиите и отворихме третата бутилка ракия. Помня само последното, което изпитвах. Същото като сега. Безразличие. Не ми пукаше за него. Вече не ме дразнеше. Не му обръщах внимание. Отново бях самотна.
Облякох се и излязох. Отидох в галерията с кафенето. Професора беше там. И той пушеше пура. Заради Р. бях намразила тази иначе приятна миризма. Без да сядам го попитах ще ми покаже ли ателието си. Тръгнахме с бутилка под ръка. Продължавах да съм пияна от снощи.
Друг път биха ме отегчили дългите му речи, но сега не ми пречеха. Даже го намирах за забавен. Беше го хванала логореята. Не го чувах какво говори, но го гледах как се пали самичък.
Не го мързеше да ми показва картините си една по една. Беше много продуктивен и самовлюбен тип. Скоро нямаше да се свърши с перченето, а и ателието беше голямо. От неговото изкуство ми се драйфаше. Задържах го малко. Първо поисках да пусне силна музика. Отидох до банята и започнах да кашлям и повръщам на спокойствие. Беше много мизерна. Имаше четка за зъби, но явно пастата беше свършила. Няколко хавлии с неясно предназначение се въргаляха на пода. Върнах се полужива.
- Хайде да си лягаме - казах.
- Готово. Само да ти покажа още нещо.
Налях си. Ако тоя продължи да се мотае, сексът с мен щеше да му се размине. Егати глупавите мъже. Не се усещат кога трябва да спрат да плямпат. Мислех, че само жените го могат. Съблякох се. Излегнах се на дивана срещу статива.
- Нарисувай ме.
Професора се облещи. Остави картините си и започна да подготвя
ново платно. Ебаси тъпанара! Ръцете му трепереха.
- Ти сериозно ли? Не мога ли и аз да се съблека?
Не отговорих. Той започна неуверено да се разкопчава.
- А мога ли да дойда при теб?
Мълчах. Сега оставаше да ме попита може ли да ме чука. Явно
трябваше да поема нещата в свои ръце, да продължа да пия или да си тръгна. Телефонът ми отново светеше. Бях му изключила звука, за да не ме безпокои бившият полицай. Сега пак звънеше. Така му се пада. Да види какво е да те изоставят без пари, без нищо за правене и за пиене. Единственото розово в живота му щяха да бъдат тапетите, които беше залепил с русата. Няма по-лошо от това жената до теб да те остави точно в такъв момент. Да няма кого да напсуваш. Само да можеше да разбере и че му изневерявам. Отмъщението щеше да е пълно. Но ако тоя се помотае още малко, ще ми развали плана. Придърпах го към мен. Нямаше да го чакам да ме пита и дали може да ме целуне първо. И без това нямаше да му дам. Мръднах само два пъти и Професора свърши. Не можех да повярвам, че има и такива мъже. Започна да се извинява. За това ли чаках толкова време? И банята му не ставаше за нищо.
- Извикай ми такси - казах.
- Не си тръгвай. Просто тия дни имам малко проблеми. Ще го
направим както трябва след малко. Не винаги от първия път се получава.
Абе тоя да не открива някаква нова техника с мене? Започна да плямпа, като преди малко. Явно всички мъже с които се виждам си имат проблеми.
…
Беше малко преди полунощ. Обадих се в къщи. Казах на наш’те, че мисля да се прибирам. Баща ми ме отряза. Да съм ходела при Влахов. Нали сега сме били като семейство с него. Не бивало така. Утре щели да проверят как сме.
…
Звъннах на Зорница. Казах й, че не ми се прибира тая нощ. Тя ме покани с половин уста. Живееше със същия мизерник. Апартаментът вече приличаше на семеен. Имаше пералня, миялна машина. Миришеше на тях. Все едно никога не бях живяла в него.
- Казах ли ти, че спечелих зелена карта? Докато живеехме заедно
бях подала документи, уж на майтап. И взех, че спечелих. Трябваше да се оженим набързо. За да го взема с мен. Ако намерим пари за пътя заминаваме веднага. Като гледам как си се издокарала и на тебе ти е провървяло. Разказвай.
Не ми се говореше. Преди я мислех за много глупава. А как беше
действала зад гърба ми. Зелена карта. Сватба. Пари за миялна, пералня и други екстри.
- Вихре, имаш ли някой лев да ни помогнеш да заминем? Ще ти ги
върнем, като се оправим малко.
Аз пари нямах, но как не я беше срам да ме пита. Допи ми се. Нямаше ли нищо да налее поне за сватбата. Попитах я какво ще пием. Каза, че няма пари за нищо. Пестели за билети. На всеки му трябват пари за нещо. Не знам защо обаче всички си мислеха, че на мен не ми трябват. Имах някакви дребни. Слязох да купя водка и кола от познатото денонощно магазинче. Поне то не се беше променило.
През нощта си припомних диванчето в хола. Студентските години. А беше време, когато пиех за кеф. Мислех, че животът е интересен. Сега го правех, защото не можех да понасям същия този живот. Единствено бутилката не ме предаваше. Знаех точно какво да очаквам от нея двадесет и четири часа в денонощието. Винаги ми отговаряше със същото, за което я търсех. Правеше живота ми по-лек. Ето това е нещо, на което можеш да разчиташ.
33
Тръгнах си без да ги будя. Звъннах на Влахов. Не беше лягал цяла нощ. Още пиеха бира в къщи с негови бивши колеги. Имаше двама заспали на пода. Прескочих ги. Пак дрънкаше на китарата „девять граммов в сердце”… Толкова пъти я беше свирил тая песен, че като я чуех все едно на мен ми забиваха нещо в сърцето.
- Къде беше?
- Първо в галерията. После при наш’те – излъгах.
- Съмняваш ме нещо с твоите галерии. Защо никога не ме взимаш
със себе си?
- Не е подходящо. Говорим за различни техники и без да усетя
изминават няколко часа. Приятно е.
- Значи, когато е приятно, не ме взимаш със себе си? – продължаваше да се заяжда той.
Досега не се бях замисляла защо винаги съм ходила без него. Но
усещах, че няма място там. Неговата естествена среда беше другаде. Хората наоколо се размърдаха и започнаха да си тръгват.
- Няма да ти е интересно - добавих.
- Остави на мен да преценя дали няма да ми е интересно. Нали
жена ми е художничка. Не мога ли и аз да се гордея с нея?
- Ти не се гордееш с мен. Имам чувството, че не ти пука с какво се
занимавам. Важното е да режа добре салатката. Сега ще ти направя.
Нарязах на две на три каквото намерих в кухнята.
- Заповядай. Да ти е сладко.
Влахов с един замах обърна масата, заедно с всичко на нея. После и фотьойлите. Седна на земята с бутилката в ръка. Изпи остатъка на един дъх.
- Ето, нищо не ми трябва.
За пръв път го виждах такъв. Казах му, че ще си тръгна, ако това
иска. Оставих го в купчината сред бардака, който направи. Заключих се в спалнята.
Някои казват, че изневярата обновявала връзката. Човек се чувствал гузен, после съжалявал и оценял качествата на партньора си. Може да е така, когато обичаш. Но тогава защо ти е нужно да си доказваш нещо, което знаеш? Аз нищо не изпитвах и за нищо не се обвинявах. А това, което измъчваше Влахов са някакви битовизми. Звучат като изтъркан тъп виц, разказан на трезво.
Потърсих в чантата цигари. Мразех да пуша в спалнята, но сега нямаше да спя. Беше едва обяд. Намерих една от пурите на Професора. Беше ми дал да ги прибера в моята чанта още вечерта, когато купувахме пиене за ателието му. Според мен когато пушеше скъпи пури си мислеше, че изглежда по-качествен той. А любовта на Влахов към мен беше толкова неестествена. Като да се наслаждаваш на хубава кубинска пури, да пиеш мохито и да слушаш кючек.
Подуших я. Миришеше на вагина и на подправки. Харесваше ми. Пурите са като любовта. Когато не са запалени, ухаят предизвикателно. Като започнеш да пушиш в началото също изпитваш удоволствие, но ако изгаснат няколко пъти едва ли е приятно да ги припалваш наново. Като връзка, която се мъчиш да закърпиш. Накрая вече загасената пура смърди отвратително. Като изконсумирана любов. Понякога ти остава приятния вкус, но в повечето случаи имаш само един лош дъх в устата. Ако препушиш пък те боли главата и се чувстваш като замаян.
Знаех, че ако запаля нещо ново може и да се разочаровам. Я по-добре да се въздържа.
