Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.11.2010 22:59 - Забранено до 18! - 31-ва глава
Автор: svetlaivanova Категория: Забавление   
Прочетен: 1186 Коментари: 0 Гласове:
6



31

 

         На следващата сутрин пак не отиде на работа. Решихме да се разходим заедно – на кино, после да му купим  малко дрехи с остатъка от заплатата. Докато не започнах да живея при него не бях забелязала, че има само два чифта дънки и няколко избелели блузи. Носеше униформата през деня, а вечерите бях пийнала и не се впечатлявах от вида му. На трезва глава обаче дори и дребните детайли не ми убягваха.

Докато правех кафе тази сутрин забелязах как прецизно са подредени и измити чашите. Подът лъщеше. Шарките на новите тапети – такива, каквито една жена би избрала. Още снощи ми направи впечатление пуснатата тоалетна чиния. Забелязах и русите косми в сифона на банята.

-       Знам, че си ми изневерил, обаче не ми пука – казах и продължих

да се обличам. Не исках да си развалям настроението преди да излезем.

-       Какви са тези глупости? Една седмица да не ме видиш и се

побъркваш.

-       Добре. Не искам да спорим. Явно няма да си признаеш. Просто

искам да не ме смяташ чак за такава глупачка. Вече знам за какво беше толкова мил снощи.

-       Скъпа, не се заблуждавай! Няма такова нещо! Знаеш, че само теб

обичам! Как може да си го помислиш въобще?! По цял ден сменях тапетите. Питай комшията, ако искаш. Поета. Нали ти е приятел?

Този намек ме изкара от релси. Явно инжинера беше споделил за безобидното кафе, което пихме. Настроението ми да излезем се изпари за секунди. Реших да се опитам да рисувам. Действаше ми като успокоително. Влахов не ме остави на мира. Пречеше ми.

 Накрая излязох сама на пазар с намерението да се разходя до някоя галерия.

Имаше една с кафене на „Раковска”. Винаги намирах събеседници там. Бяха едни и същи. Едно и също пиеха. Еднакво се хвалеха. Всеки имаше запазено едно и също място. Очаквах и еднакво да рисуват. И наистина. Когато им купеха някоя картина, на следващия ден обикновено донасяха същата, само, че в други цветове.

Имаше само един по-млад. Веднага го забелязах. Лесно се палеше. Говореше непрекъснато. Кръстих го Професора. Отначало си мислех, че се опитва да ме впечатли. Канеше ме на неговата маса. Изнасяше ми някоя лекция за новооткритата му техника и черпеше по водка. След време разбрах, че за него не е важен слушателят. Важното е той да се изкаже пред някого. Покани ме в ателието си. Обещах някой път да отида. Интересно ми беше да разгледам истинско ателие на добре продаван художник.

 Когато се прибрах Влахов пиеше сам в къщи. Винаги, когато купеше нещо за вкъщи (обикновено бутилка) познавах, че са му бутнали някой лев за дребна услуга в работата му. Мислех, че ще избухне за това, че съм се забавила. И аз бях взела ракия по негов вкус и готови салати.

-       Изгониха ме от работа – каза.

-       Това се очакваше. Хванаха ли те?

-       Началниците. Гадни типове. Уволниха ме за едни пършиви

трийсет лева. Всеки ден гепят хилядарките, а мен ме изкараха виновен. Мръсни копелета! От утре няма да можем и кино да си позволим.

-       И да можехме все нещо щеше да измислиш, за да не отидем.

Някой звънна на вратата.

-       Осиновените ти приятели пристигат. Ако и днес им отвориш,

повече няма да ме видиш.

-       Да се правя, че не сме в къщи ли? Нали ще видят, че свети.

-       И какво от това? Дори да ни чуят да се караме. Не съм длъжна и

тях да издържам.

-       А ти като даваш пари за тия боклуци, не ти правя забележка,

нали? – посочи импровизираното ми работно място. – Музикант, художник, артист… къща не храни! Не са ли те учили?

-       А уволнен от работа полицай с крадливи приятели без пари и

никакво бъдеще…

         Усетих шум зад гърба си. Постоянно присъстващите се бяха намъкнали без да ги поканя. Бях оставила отключена входната врата.

-       Влахов, на к’ъв се прайш? Що не отваряте, бе хора? Да не се е

случило нещо?

         Станах демонстративно. Минах между тях и отидох в кухнята. Затворих вратата. Налях си една ракия с готовата салата и започнах да се напивам самичка. След малко неканените посетители си тръгнаха и Влахов седна при мен.

-       Изгоних ги. Сипи една ракия.

-       Да не си малък? Ако искаш, извикай русата да ти налее.

Той се опули.

-       Каква руса? Пак ли почваш да се заяждаш?

Мислех да си тръгна, но ми се пиеше. Мълчаливо се наливах. Не му

обръщах никакво внимание.

-       Утре наш’те ще идват на гости. Може да ги съберем с ваш’те.

Ще сготвиш ли нещо? Обещавам ти, ще си намеря работа и ще ти купя други бижута.

-       Само те ми липсваха - отговорих.

Вкиснах се. Моите родители и неговите. За какво щяха да си

говорят? Бяха много различни. За да ги събера, трябваше да има железен повод. Най-малкото годеж. Не го исках. Това ми беше ясно отдавна. Просто не знаех какво правя още тук. С него?! Пия. Изпиваме последните пари. Да бях си откупила бижутата. Майната му! Спомен от гадни времена. Не, че сега бяха други. Наздраве!

        

         Изпих последната чаша, като вода. Отидох да си легна сама. Исках да заспя преди него. Да не ме закача и да не го чувам после как хърка.

         Напоследък пиех още по-яко. Винаги съм знаела, че мога да пия. Правех го с вещина и разбиране. Бях адски добра. Професионалистка. Гледах с насмешка на пиячите-лаици. Лочеха. Прасета. Нямаха никакъв финес. Събираха се на стада по разни кръчми и квартални барчета. Още по-лошо. Наливаха се в къщи. Салатка и ракийка.

 Представих си битова картинка: аз, като потна и миришеща на пържено лелка, режа нещо в зле умити паници. А мъжът ми по потник примлясква от нетърпение, чудейки се кой себеподобен от съседите си да покани. Да му е по-леко, когато лелката (аз) започне да го гледа накриво след третата чашка.

Отнесох се. Не знаех спя, бълнувам или си представям на пияна глава какво ме чака.

„Комшу, я ела, бе. Мойта е нарязала салата и ракията ми е премръзнала.”

         Телевизията,

         новините,

         крадливите политици,

         престъпността,

         развратната съседка от горния етаж,

         нейните похождения,

         тъпи погледи, вперени в телевизора.

         Чалга - ритъма на салатката и ракийката,

         сърцето ти се отваря,

         душата ти литва… Такъв живот ме очаква…

         Е-е-е-х-х-х-а-а-а-а…

         „Вече съм на екрана!” - мисли си.

         „Ако бях политик щях да им разгоня майката!

         На кого?

         Няма значение!”- не знае какво говори…

„Миличко, сипи още едно да си доям салатката. Комшу, ти мене

уважаваш ли ме? Така-а-а ли-и-и? Що не се ебеш в гъза? Боклук! Изчезвай! Аз с цялата си душа, а той, копеле с копеле! Скъпа, никой не ни трябва. Сами срещу всички. Аз и ти! Я, ела тука! О-о-о, муцинка! Ще те скъсам! Чакай малко. Ей сега. Е-е-е, какво де, не става. Имам проблеми. Работа. Кво искаш бе, само за чукане мислиш? Не те е срам! Уморен съм. Спи ми се. Айде да си лягаме. Къде са децата? При баба. Евала! Цуни я от мене. Пари ли? Какво? От къде, ма? Ебаси жената! Лошо ми е. И гаси тия лампи и тоя телевизор, че кой ще плаща тока?”

         Не можех да спя. Вълнувах се. Мислих. Представях си. Бълнувах. И да си запушех ушите пак го чувах тоя как хърка. Съсипва ми живота. Страх ме е да се погледна в огледалото. Иде ми да го счупя.

Егати пора. Тоя пръдна май. Леле, окапа ми носа! Как вони! Като живота ни. Такова леке излезе. А как се мазнеше на времето…

         Цветенца.

         На кафенце.

         Ресторанчета.

         На кино.

         На моренце.

         Хотелче.

         Ол инклузив.

         Дискотеки.

         Барове.

         Клубове.

         Чалга – ритъма на живота.

         И-х-х-а-а-а!

         Душата ми пее.

         Те сега да съм, да се метнем на масата.

         Всички мене гледат.

         Възхищение.

         Евала-а-а! Всеки иска да е с мене. Кръшна съм. Имам си собствен стил. Неподражаем. Мъжете се кефят. Жените се дразнят. Кучки! Да вият! Хубава съм!

         БЯХ!

         Вече нямам нито една прашка в гардероба. Само памучни гащи. По-удобни са. Не ми влизат отзад. И аз не влизам в повечето си дрехи. Май че в нито едни. Даже в тези, които са ми от преди година. Но затова пък пораснах на цици! Обаче и увиснах на цици, и на дупе, и на гуша, а той увисна на топки, и на член увисна. С пълна сила. Изгоря му бушонът. Мъчи се. Усещам го. Има мерак. Ама до тук. Пуфти, като парен локомотив. Обаче буталото е заяло. Дали не ми изневерява? Мръсник! Развратен е. И няма задръжки. Има любовница. Едва ли? Дръжки! Беден е като въшка. Надул се е, като плондир. Няма зъби. Устата му вони. Няма спасение. Пърди и хърка.

         Не мога да заспя. Дали да пусна телевизора? Не! Ще го разсъня. Ще зяе. Или още по-лошо: ще ми налети с мекия. Само да ме лигави и да ме мъчи. Добре, че е съседът от горе. Тая вечер, като се скараха изтръпнах. Помислих, че е разбрал нещо. Пияна им работа. Тоя пък, от горе се изнесе като бито куче. Една дума не каза. Гузен е. Интелигент! Книжки чете. Стихове пописва малко. Оня ден в леглото, като се разнежи и взе да рецитира. Нищо не разбирах, ама ми беше хубаво. Чувствах, че съм жива. Обаче много е задръстен. Харесва си жената. Мазохист! Тоя е от тези, които все ходят виновни. Поемат вината за всичко и за това дори, което не са направили. Тежи му. С годините само се подгърбва. Философ!

         Какво направих с живота си? Две деца. Не знам дали ги обичам. Добре, че е мама. Като ги видя са ми много мили. Ама след час ми писва. Дразнят ме. Всичко ме дразни. Хората и те. Лоши са. Винаги се правят на такива, каквито не са. Мимикрия. Така се спасяват. От другите, които са по-лоши. Тях пък на свой ред ги е страх от най-лошите…

Ебаси!

Това е само сън! Стреснах се. Потна съм. Да му се невиди! Не съм далече от тоя живот. Спасение няма! Мислех си, че моят пръдльо не е от най-лошите. А от полицаите. Да ме пази. Ама ме преметна. Не го бива за нищо. Няма дух в тялото. Само лайна. Такъв да вземе да ти изкара пари? Надявай се! Тоя и на улицата да ги намери, ще им бае и разсъждава,  докато някой не ги дръпне изпод носа му. И тогава му е най-гот. Сърди се. Реве. Буйства. Има на кого да е обиден. Онеправдан му е естественото състояние. Това е по рождение. Жалко, че късно го разбрах. Но няма да се дам за нищо. Толкова ли струвам? Майната му! Ще го наказвам. Да си носи кръста.

-       Мило, сънуваше нещо – гласа на Влахов.

-       Добре, че е само сън… Колко е часът?

-       Седем.

-       Да ставаме, скъпи. На работа си.

-       Малко ме боли главата от снощи. Май че нагрубих съседа. Да ги

поканим довечера с жена му?

-       Чудесна идея. Ще купя пресни доматки и лук за салатка.

-       Къпя се и идвам да пием кафе. Обичам те!

-       Ти си моето слънчице!

Колко съм двулична!

Гадно ми беше. Не знаех от кое повече. Дали от алкохола, или от

мислите ми? Щях да се махна. Да го забравя. Не знаех кога, но исках да е скоро. Ебаси! Толкова бях близо до онзи живот в съня ми, че за момент си помислих че е истина. Почти го докосвах. След последният път, когато правихме секс без да се пазим не бях взела хапчето „анибебе”. Утре можеше и да ми се случи.

 

 




Гласувай:
6



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: svetlaivanova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 524802
Постинги: 137
Коментари: 266
Гласове: 416
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031