23

 

         Винаги, когато не се бях прибирала с месеци в къщи гледах с други очи на нещата. Струваше ми се много уютно. Това усещане ме караше да се замислям за всичко, което не съм забелязвала преди. Искаше ми се детската ми стая да си остане винаги такава. Педантичната подредба на мама вече не ме дразнеше. Обичах да ровичкам по чекмеджетата и да разглеждам „скъпоценностите” си. Намерих един стар списък с мечти – много обувки на високи токчета, рокерско кожено яке, пръстен с диамант, голяма уредба за слушане на музика, червена кола, истински киносалон в къщи, собствен апартамент тип студио. Накрая пишеше: „Да стана велика художничка”. Е, последното ми се отдаваше, но изискваше време и другите да го разберат.

Човек не знае какво може да прави,  докато не започне да го прави. Имаш някакъв талант и може да го заровиш в себе си, ако не се решиш да го покажеш. За друго пък  си мислиш, че ставаш, докато не усетиш с каква мъка го вършиш.

Наш’те пазеха всичките ми детски рисунки. Харесвах ги. Обичах с часове да ги разглеждам. Може би трябваше да си остана художник - наивист. В най-първите ми девствени картини  имаше нещо неповторимо и завладяващо. Курсовете по рисуване после ме промениха. Сега рисувах различно. Но винаги ми е било хубаво да правя точно това. Само тогава не смятах времето си за загубено. Този вид щастие беше единственото, в което не съм се заблуждавала.

 

 

 

24

 

         Сутринта телефонът ми звънна. Непознат номер. Не можех да си вдигна главата толкова рано.

-       Добър ден. Вихра Станишева?

-       Да.

-       Старши лейтенант Влахов от Първо районно управление.

-       Да, кажете.

-       Бихте ли дошла до управлението за една справка?

-       За какво става въпрос?

-       Има подадена жалба срещу Вас. Трябва да изясним

обстоятелствата.

-       Каква жалба? За какво става въпрос?

-       Не по телефона. Като се видим.

Затворих. Притесних се. И в полицията не ме бяха викали още. Да

кажа ли на наш’те? Бяха излезли на работа. Закуската и кафето, които ми беше направила майка ми, бяха изстинали. Огледах се за алкохол. Баща ми не пиеше. И в барчето имаше само някаква бутилка ликьор. МРАЗЕХ ЛИКЬОРА! Обаче добре ми дойде. После зверски ми се допи вода. Пих направо от чешмата. Беше блудкава. Измих си зъбите и се изкъпах. Сложих някакъв грим на две, на три и заедно с отвратителната топка страх, която се беше загнездила в стомаха ми, отидохме в полицията.

         …

         Обадих се на пропуска и след малко един симпатяга ми се хилеше в лицето. Елате с мен. Качихме се няколко етажа и влязохме през врата със стъкло. От вътрешната му страна беше закачено перде от плюш, провиснало от едната страна. Имаше няколко бюра, един дървен стол между тях и много папки. Беше мръсно и неподредено.  Миришеше на прах и застояло.

-       Седнете – каза полицаят. – Носите ли си лична карта?

Дадох му я. Започна да пише нещо. Разглеждах го. Униформата му

стоеше добре. Вдигна поглед към мен.

-       Против вас е постъпила жалба от лицето Р. от град Пловдив, че

сте му отнели без негово съгласие лек автомобил „Мерцедес”  с регистрационен номер… Колата у вас ли е – усмихна се той.

-       Да, с нея съм.

-       Защо сте я откраднали?

-       Не съм я крала. И ключовете, и талонът са у мен.

-       Дайте ми талона. Фирмата, на която се води автомобилът, ваша ли

е?

-       Не, нямам нищо общо.

-       В жалбата пише, че тази фирма е собственост на Р., така ли е?

-       Нямам представа.

-       Каква сте му на Р.?

-       Служителка в една от фирмите – лъжех нагло.

-       Всички служителки ли във вашата фирма карат такива скъпи

коли?

-       Ами, нямаше по-скъпа, затова взех тази.

Обстановката се разведряваше. Не беше толкова страшно.

-       Моля ви до приключване на проверката да оставите автомобила

на служебния паркинг на управлението, а талона и ключовете при мен.

         Подаде ми визитна картичка.

-       Ще ви държим в течение, но по всяка вероятност ще се разделите

с автомобила.

-       Здраве да е. И без това ми беше писнал.

-       Някакви проблеми ли имате с Р.? – попита ме той докато

вървяхме към паркинга.

-       Не. Никакви. Просто несходство в характерите.

Доближавайки изхода, се държах все по-наперено.

-       Къде да пия едно кафе, че ме събудихте много рано?

-       Това в управлението не ви го препоръчвам, но отсреща има

приятно кафене. Ако нямате нищо напротив, и аз ще пия едно.

         Нямах нищо против. След две кафета ударихме по водка.

-       Няма ли да ходиш на работа? – отдавна бяхме минали на „ти”.

-       Колегите ще ме покрият.

Към обяд вече бяхме понаправили главите.

Не ми се прибираше в къщи. А и ми беше интересно да го слушам. Разказваше забавно. Представих си, че имам връзка с него. Неизчерпаем източник на интересни случки.

Нямаше да ми се налага да говоря.

 

 

 

25

 

Прекарвах все повече време с полицая. Не беше лоша партия за

пиене. За гледане. За слушане.

         Винаги интересен. Винаги на линия. Винаги готов!

         Предлагаше ведро настроение. Убийство на скуката и лошите мисли.

Гледаше с лекота на живота и проблемите. Това търсех!

         Сигурно е влюбен… Звънеше денонощно. Всеки път се отзоваваше навреме. После не бързаше да си тръгне. Гледаше ме палаво. Очите му блестяха и когато не беше пил. Не пропускаше да отбележи как изглеждам (все още носех скъпи дрехи), как ухая (ползвах скъпи парфюми), как пия (бях равностоен партньор) и как рисувам (не беше виждал нито една моя картина, но важното било, че съм човек на изкуството). Правеше ми толкова искрени комплименти за тези неща, все едно не ги беше срещал в друга жена.

 

         След  около половин месец ме покани да го придружа на рожден ден на негов приятел.

-       Какво ще му подарим? – попитах.

-       Потупване по рамото - стара традиция. Винаги, когато ходя на

рожден ден, тази гадна дума „подарък” ми кънти в главата цял ден и ми разваля настроението. Добре, че в нашата компания не се занимаваме с такива глупости.

-       Ама аз не мога така. Хайде да изберем нещо заедно. Ти го

познаваш. Кажи, какво харесва? – продължавах да настоявам аз, въпреки че не ми бяха останали пари вече.

-       Лесна работа! Ще те взема в осем вечерта от вас.

Откакто се бях прибрала в София ползвах само таксита, когато

отивах на срещите ни. Все така се случваше, че последните дни аз плащах сметките. Навик. Сега не можех да си позволя такси и разчитах на кавалера ми, но той ме хвана за ръката и предложи да повървим пеша до спирката. Този априлски ден не беше от най-топлите, но в разходката имаше някаква  романтика. Отдавна никой не ме беше държал за ръката. Обясни ми, че автобусът спирал точно пред блока на рожденика. Бил като такси. Това ни забави с един час от предварително посочения, но не забелязах на Влахов да му пука.

         Купонът беше започнал. За първи път отивахме някъде заедно и то сред негови приятели. Очаквах да ме представи, но когато влязохме толкова бурно ни посрещнаха, че забрави тази подробност. Всъщност компанията се радваше само на него – и мъжете, и жените, и кучето на стопанина. Все едно той е рожденикът.

         Някой ме покани да седна. Не Влахов. Него го бяха завлекли директно на импровизирания дансинг в по-широката част на хола. Да води хорото.

Седнах сред непознатите хора. Беше ми неудобно. Добре, че се сетиха да ми дадат чаша. Наляха ми домашна ракия. Нямаше друго. Не обичах миризмата й, но имах нужда от едно, за да вляза в техния ритъм. Изпих я на две глътки, като се стараех да не вдишвам. Добре ми дойде.

-       Ей, хора, оставете ме да пийна и аз най-накрая – каза Влахов след

 третото хоро. Намериха му място отсреща на масата.

Седна и вдигна тост за рожденика. Чак сега разбрах кой е. Единият

от посрещачите, които му се радваха.

Напълниха ми пак чашата.

-       Твоята приятелка май е от нашата партия – отбеляза някой от

наливачите.

         Явно тук добрите пиячи се ценяха. Изпих и втората почти на екс и боднах в общата купа със салатата. Сандвичите в чиниите на масата не бяха подходящо мезе. Изглеждаха зле. Но свършваха бързо.

         След третата ракия ми беше все едно какво пия. Започнах и аз да се усмихвам на хората. Бяха веселяци, а на мен ми беше забавно да ги гледам.

         Темпото на пиене нарастваше. Както и темпото на музиката. След полунощ прослушах и чалга. Всички започнаха да подканват Влахов да се развихри. Дори подгряваха появяването му с ръкопляскания. Все едно някакви луди фенове чакат да започне концерт на любимия им изпълнител. Не знаех, че е такава атракция!

         Най-накрая полицаят стана. Намигна ми съзаклятнически. Дансингът се опразни само за него.

Отначало започна с леки чупки в кръста. Биваше го. Опитвах се да не слушам музиката, а да си представям тези движения на друго място. Наистина беше добър! Извиваше се по-кръшно от жена. Започваше да се чупи все по-бързо и по-бързо. Все едно тялото му беше разделено на две части от ханша. Ако някоя от попфолк певиците можеше да го види от телевизора, щеше да го включи в следващия си клип. А може би не. За да не я засенчи. Всички погледи бяха вперени в него. Почувствах се горда. Все пак аз бях дошла с този талант. Той е с мен тази вечер. А може би не само тази. Пот течеше от челото му. Залепиха му пет лева за майтап. Ако беше някоя кючеклийка в кръчма, никога нямаше да остане гладен. Някой му подаде салфетка. Друг донесе хавлия, която той закачи отпред на колана в панталона му. Така движенията още повече се подчертаваха. Мократа му  риза залепна по тялото. Сигурно беше уморително, но го правеше с такава лекота. Реших като се прибера, да пробвам и аз пред огледалото. След няколко песни спря и се провикна:

-       Ей, хора, оставете ме да пийна!

Явно това беше сигналът. Винаги минаваше. Веднага се намираше

някой да му напълни чашата и го оставяха за малко на мира.

         Започнаха с вицовете. Неговите пак бяха най-интересните. Умееше да грабва вниманието. После му донесоха някаква китара. Програмата беше пълна. Нямаше как да скучая, въпреки че ми се искаше да седна до него. Имаше неизчерпаем репертоар – руски, българска естрада и стари песни за казармата. От неговата уста и циничните куплети не звучаха зле.

         Не помня колко изпих, но ми ставаше ми все по-приятно. Мятках ракийките една след друга, докато не започнаха да ми се виждат двойни образи. Изведнъж ме отряза. Почувствах, че ми се повдига. До такава степен бях свикнала с това усещане, че можех дори да се владея до последно без никой да познае, че ми е лошо. Бях станала професионалистка. Пиех, колкото мога. После повръщах и продължавах да пия отново. Не е вярно, че добрите пиячи не повръщат. Майсторлъкът е след това да поизтрезнееш и да продължиш. Казах едно последно наздраве, усмихнах се пак на всички, стегнах се за малко и станах с бодра стъпка към тоалетната. Когато влязох вътре си наредих „хайде сега да повърнеш, моето момиче”. Бръкнах с два пръста, погъделичках малко небцето и върнах доматите на собственика. Е, за тях никой нямаше да съжалява, но за ракията щеше да ги е яд. Ами да бяха взели уиски. От него трудно се напивам и почти никога не го връщам, освен ако не е цяла бутилка. Поседнах малко на тоалетната чиния, за да изчакам втората вълна. Този път наистина изпразних стомаха си. Поседнах на пода да си почина малко. Станах трудно, но с няколко шепи вода се върнах към обичайното си състояние. Взех някаква паста за зъби и с пръсти я втрих в тях, колкото да сменя дъха. Пожабурках се малко, за да стане сместа подобна на вода за уста. Дъхнах в шепата си, за да проверя резултата. Извадих пудра от чантата и малко червило. Пръснах от парфюмчето. Нали трябваше да покажа за какво съм се забавила на публиката. Бях готова за нови подвизи.

         Отворих вратата и едва не се ударих във Влахов. Дали не е бил тук през цялото време и не е чул нещо? Вмъкна се в тоалетната преди да изляза. Натисна ме до стената и започна да ме целува. След усилията, които положих и с неговия пиянски дъх, едва ли му миришех на повърнато.

Това беше най-дългата целувка в живота ми. С нея започна всичко. Някой настойчиво чукаше по вратата. Излязох засрамена, но момичето само се усмихна и ни пожела приятна вечер. Струва ми се, че го каза със съжаление. Май й се искаше да е на мое място.

 

         Полицаят ме замъкна навън. Поцелувахме се още малко, но зъбите му започнаха да тракат от студ. Тръгнахме да търсим такси. Вървяхме известно време без да знам накъде. Той продължаваше да трепери. Прииска ми се да го стопля. Най-накрая мина едно. Той каза адреса. Разбрах, че отиваме у тях и не се възпротивих. Спряхме пред денонощен магазин за цигари и бутилка. И без това се бях настроила да пия още.

         В апартамента му личаха следите от предишен купон – неизмити чаши, празни бутилки и разхвърляно легло.

         -  Извинявай, че не съм оправял тук. Снощи, като се разделихме комшиите дойдоха у нас.

         Огледах се за чисти чаши. Накрая измих две, а другите занесох в кухнята. Не беше трудно да се ориентирам. Всички врати бяха отворени, дори и на гардероба. Освен хола имаше спалня и кухня.

-       Голямо бързане е паднало сутринта – отбелязах.

-       Е, аз нямам кой да ми чисти.

-       Знаеш ли, че не казахме довиждане на твоите приятели?

-       Нищо, утре ще им кажеш. Всеки ден се виждаме. Обещах им утре

да се съберем в къщи.

-       Щом се виждате всеки ден, трябва да сте големи приятели.

-       Ами, като едно голямо семейство сме. Съотборници. Утре ще има

мач. Гледаш ли мачове?

         Не бях гледала, но явно му беше дошло времето.

-       Ще ми бъде приятно – казах. - Имаш ли нужда от помощ за

гостите?

-       Сега ми кажи, че можеш и да готвиш и няма да те пусна от тук.

Усмихнах се многозначително. И аз имах с какво да го изненадам.

Бяхме преполовили и тази бутилка с ракия. За безалкохолно имаше

някакъв компот. Интересна комбинация.

Накрая бяхме толкова пияни, че не стигнахме до леглото. Направихме го на килима в хола. По някое време се събудих от студ. Бях се схванала цялата. Все още бяхме на пода. Не успях да го събудя. Нямах пари за такси. Домъкнах завивка и възглавница от спалнята. Изпих един аспирин от чантата си и навих часовника на телефона, за да го събудя за работа.

Този път чу алармата. Тя не му помогна да тръгне за работа, но поне се преместихме на спалнята. Към обяд го чух да говори по телефона. Разправяше се с някакъв колега, който не можеше да го покрива повече. Целуна ме. Остави ми ключовете и обеща бързо да се върне.

Реших да го изненадам. Исках да сготвя нещо, но трябваше първо да го купя. Намерих някакви дребни пред огледалото на антрето и ги взех за такси. Беше ми неудобно да искам от наш’те пари. Оставих им бележка, че може би няма да се прибирам и тази нощ и прежалих няколко бижута. Взех друго такси и спрях пред първата заложна къща. Не се пазарих, въпреки че парите не бяха много за това, което оставих, но знаех, че ще си ги откупя. Не беше приятно чувство, но все едно взимаш пари назаем. По-добре унижение пет минути без да те види никой, отколкото всички да разберат, че нямаш пари. Купих всичко необходимо за вечерта и се заех да чистя апартамента.

Полицаят ми се обади няколко пъти през това време и за часовете, които ми оставаха докато се прибере, направих чудеса с къщата му.

Появи се с голям букет лалета. Някои бяха отскубнати направо с луковиците. Чудех си да ги натопя ли или да ги засаждам.

         Дойдоха гостите. Носеха същите физиономии, като тези от купона. Появиха се и комшиите. Тази вечер спечелих симпатиите на всички. Нали все пак съм работила в кухня. Мезетата и салатите им харесаха.

-       Влахов, у вас никога не е било толкова подредено. Да не си се

оженил бе, човек?

         Взеха да вдигат наздравици за нас. Харесваше им да се наливат, когато някой ги обслужва, като в кръчма. Припомних си късните смени в бараката.

И тази вечер не си тръгнах. Само дето спахме на спалнята.