21
На сутринта направих кафе. Р. не бързаше да си тръгва. Явно беше излъгал жена си, че е извън страната. Бяха забравени първите дни в апартамента, когато му правех закуска и не мърдахме по цял ден от леглото.
- Благодаря за изложбата – казах.
- Аз нищо не съм направил. Ти си талантът – отвърна той.
Подехме разговор за успеха на картините ми. Май вече нямахме
друга тема. Наближаваше обяд. Гонеше ме пиянски глад.
- Нямам нищо за ядене. Искаш ли да си поръчаме пица – попитах.
- С тези пици ще ме побъркате.
- Пак ли ме слагаш в кюпа с дъщерите си? Не можеш ли да
говориш само за мен един път. Стига с тези забележки в множествено число. Аз съм самостоятелен човек, ако си забравил и съм достатъчно голяма. Вече мога да се издържам сама и да ям каквото си поискам.
- Нямах това предвид. Не е здравословно да се храниш
само с пици. Сега не ти се отразява, но като станеш на моите години ще видиш. А за алкохола да не говорим. На твоята възраст си се превърнала в зависима алкохоличка. Минава ли един ден без да пиеш въобще?
- Ти откъде имаш тези наблюдения? Да не би да си с мен всеки ден?
- Достатъчно време прекарвам с теб, за да преценя. Никога не съм
виждал жена да пие толкова много.
- И да не й личи, нали? Аз съм професионалистка във всяко
отношение – отвърнах.
- Ти така си мислиш, че не ти личи. Не можеш да се погледнеш
отстрани. Разсъждаваш, като типична алкохоличка. И те така отричат и се изкарват колко са добри. В София, като се прибереш, така ли обръщаш чашките пред майка ти и баща ти?
- Теб какво те засягат наш’те? Да не би да си решил да се
запознаваш с тях? – попитах ядно.
- С теб не може да се говори нормално.
- Ами да. Ние художниците сме малко луди.
- Хайде да излезем на обяд.
- И да ме заведеш в някой от твоите тайни ресторанти за
любовници?
- Ще отидем, където поискаш.
- Искам на обикновена пицария.
- Понякога се чудя какво харесвам в теб – отвърна той. – Добре,
вече ти обещах. Отиваме на пицария. Ще се обадя да запазя места. Имам един познат. В неговия ресторант предлагат и италианска кухня.
- Пак с твоите познати. Не можем ли да излезем като нормални
хора и да влезем в първата пицария, която видим?
- Както кажеш. После, като те свие корема, ще съжаляваш.
- Какъв човек си ти? Не можеш всичко да предвидиш. Не трябва да
правиш всичко като по написан сценарий. Не можеш ли просто да си живееш живота и да му се радваш. Не! Без изненади. Всичко е планирано. И аз ли съм част от план за запълване на свободното време. Когато ме впишеш в дневното меню, звънкаш. Вихра е насреща. Ако създава проблеми, ще я разкараш лесно.
- Не говори глупости. Едва ли има някой, който би те издържал толкова, колкото аз.
- О, горкият. Бях забравила, че ти си потърпевшият. А аз тази,
която си живее живота на твой гръб. Не се притеснявай, миличък, вече мога да се издържам сама. Колкото и да не ти се вярва.
- О, вече нямаш нужда от парите ми? Ти въобще харесвала ли си нещо в мен?
- Да. Хубавите ти зъби. Затова си ги и събирам – изхилих се аз.
Зъбите му бяха наистина красиви, но изкуствени. Два пъти, докато се хранехме му паднаха един зъб и един мост. Аз ги събирах в портмонето ми, за да не ги изгуби преди да реши да отиде на зъболекар.
С този спор нямаше да стигнем до никъде. Облякох се и излязохме.
Вървяхме към неговата кола и двамата без настроение.
Внезапно се появи оня от бара. Изтръпнах.
- Здравей. Сърдит съм ти. Не ме покани на изложбата. Как мина?
Правех се, че не го виждам и продължих напред. Р. се спря.
- Вихра, какво иска това момче?
Мълчах. Много ми се пиеше. Да имаше една водка. Бях до бара, но
нямаше как да вляза вътре. Егати конфузната ситуация!
- Здравей – усмихнах се леко. - Един приятел от бара – обърнах се към Р.
Тоя дечко не усети момента. Не се стърпя:
- Вихра, това баща ти ли е? Не знаех, че ще имаш гости.
След време, сещайки се за този случай ми винаги ми ставаше
смешно. Мислех, че това е най-естественият въпрос, но тогава ми идеше да го наритам. Глупак! Обзе ме паника. Да имаше една водка.
- Какъв баща бе, пръдльо! Кои си ти бе? Вихра, кой е тоя?
Дечкото взе да отстъпва. Почервеня. Беше включил най-накрая.
Обаче ме преди това ме осра.
- Ще ти обясня всичко. Хайде да се прибираме.
Беше ми се отяло. Вкъщи имах половин бутилка водка.
Неудържимо ме привличаше.
Разправиите почнаха още в асансьора.
- Казвай! Кой е тоя?
- Абе някакъв от бара. Собственик ли е, не го знам какъв е. Върти
се по цял ден. Постоянно присъствие. Пила съм един, два пъти кафе с него.
- Лъжеш, кучко!
Р. се беше облещил. За първи път го виждах така. Удари с юмрук
по вратата преди да влезем в къщи.
Разтреперих се.
Не знаех какво ме очаква.
Реших да отричам до дупка.
Страхотно ми се пиеше.
Изкарах бутилката.
Нямаше време за чаши.
Едва я надигнах.
Той замахна и я изби от ръката ми.
Изтрака нещо.
Беше се отчупило парче от предния ми зъб.
Опипах мястото с езика.
Изведнъж го намразих.
Беше се превърнал в животно.
Пръхтеше и от устата му течеше слюнка.
Все едно ми беше за него. Обзе ме ярост.
- Къде отиваш?
Изгледах го свирепо и изтичах в банята.
Озъбих се пред огледалото.
Той ме беше последвал.
- Видя ли какво ми направи? Счупи ми зъба. Какво искаш от мен?
- Спала ли си с него? – продължаваше да се навива той.
- Спала съм. И какво от това? – реших да сложа край.
Р. ме изгледа:
- Парцал! Ще ти излезе през носа.
И се изнесе.
Когато затвори вратата, започнах неудържимо да плача. Тресях се
цялата около пет минути на пода в банята. Това помещение, предназначено да те освежи, се беше превърнало в най-мръсното място за мен. В него повръщах редовно, пикаех, изхвърлях ползваните презервативи от тайните ми блудства, измивах гнусотиите от себе си, а сега и плачех. Тази мисъл ми се стори смешна.
Изправих се и погледнах в огледалото. Вече бях по-спокойна. Помислих си, че не заслужавам това, което ми се случва. Та аз бях Вихра Станишева – художничката. Можех да направя с живота си каквото поискам. Един самовлюбен тип не може вече да ми попречи. Аз бях постигнала своето. Можех да бъда независима жена. И няма да позволя на никой да се държи така с мен.
Седнах на земята в хола и запалих цигара. Изпуших я. После още една. Взех албума със снимките от Прага. От километри се виждаше, че не сме нормална двойка. Все едно бях на екскурзия с баща ми. Тоя от бара правилно отбеляза. Може да е глупав горкият, но не е сляп.
На една от тях беше само Р.. Позираше, все едно го избират за Мъж на годината. Втренчих се в снимката. Виждах наивността ми на нея. Каква глупачка съм била, за да го харесам! Грозният му нос, който вечно ми бъркаше в очите, докато се целуваме, ниското чело, хлътналите бузи, като на скелет, тънката цепка вместо устни, която имаше предназначението да показва изкуствено белите му зъби и доволната физиономия на човек, който си мисли, че всичко му е позволено. Е, няма да го бъде! Показах на снимката среден пръст.
Набрах телефона на галерията.
- Здравейте. Мога ли да говоря с управителя? – попитах.
- А вие сте госпожа?
- Госпожица! Станишева. Художничката.
- Извинявам се. Свързвам ви веднага, госпожице Станишева.
Ето така щяха да ми говорят оттук нататък. С респект и уважение.
- Здравей, скъпа. Много ми е приятно да те чуя. Имам страхотни
новини. От трийсетте картини са останали само десет. Наложи се да изложим и други художници. Вашите се изкупиха още на вечерта. Така, че рисувайте, рисувайте и носете веднага щом сте готова с нещо ново. Има голям интерес. Аз такова чудо не съм виждал.
Това исках да чуя. Имах нужда да си вдигна самочувствието.
- Кога мога да дойда да си взема парите?
- Ами, всъщност ние си удържахме процента и парите ги дадохме
на господина. Обади се по телефона да оправим сметките и само преди секунди излезе. Каза, че отива при вас и ще ви ги предаде лично. Някакъв проблем ли има? Направихте голям удар.
Колко е бърз тоя! Дребнав кучи син! Прибрал ми е парите! Мразех го. Да падне токова ниско. Нищо! АЗ БЯХ ВЕЛИКА! Ще нарисувам други!
Чух асансьора. Външната врата се отвори. Влезе Р. Усмихваше се.
- О, ти още ли си тука?
- Защо? Къде да съм?
- Иди си при ебача.
- Ще си ида, ама първо ми дай парите от картините – издразних се
аз.
- От кои картини? От твоите боклуци ли?
- Да, да. Боклуци. Ама са се продали почти всички.
- Според теб всички, а според мен нито една.
- Глупости! Преди малко се обадих в галерията. Взел си парите.
- Не съм взел, а дадох процента на галерията. Всичките ги купих аз.
Причерня ми!
Светът се срути върху мен!
Всичко е на халос!
Пак ме бяха прецакали!
Гледах как се хили и исках да му зашлевя един шамар в гадната
мутра. Държеше се, като победител. И беше такъв! Р. прекъсна мислите ми:
- До утре да те няма тук. Ще пратя някой за колата - и затръшна
вратата след себе си.
Блокирах.
Плановете.
Надеждите.
Светът ми.
Всичко рухна.
Още водка.
Лоши хора!
Сега дори не бях нечия курва. Бях нищо. Хората са лоши. Всички са едни и същи.
Подвеждат.
Използват.
Захвърлят.
Техният свят си остава същият. Моят е на парчета. Или още по-зле. Канят те в един друг свят. Харесва ти. Вярваш. И после ти го отнемат.
…
Започнах бързо да си събирам багажа. Всичко, което можех да побера в колата. Беше си мое. Бижутата. Дрехите.
Оставих само няколкото картини, които не бяха попаднали на изложбата. Жалките ми опити да стана някоя. Така и така и другите бяха в него. Да си ги завре в гъза!
…
Не мога. Ще пия едно. Слязох до бара. Мислих си, че ме чака. За първи път не намирах момчето там. Нищо. Дойде след час. Вече бях пила няколко. Не беше приятно изненадан. Седна през два стола на бара.
- Какво искаш ? – попита.
- Мислих си, че има какво да си кажем…
Нещо го притесняваше. Непрекъснато се оглеждаше. Сигурно не
вярваше, че съм сама.
- Успокой се. Разкарах Р. И без това ми беше писнал – водката
ми идваше в повече. - Ти как си? Притеснява ли те нещо?
Не беше във форма. Нямаше я майка му да я пита какво да направи. Смотльо! Аман от такива!
Платих.
Тоя щях да го забравя лесно.
Направих няколко крачки.
Нещо ме жегна.
Върнах се и му лиснах чашата в лицето.
Както винаги бях се излъгала, че някой ме чака.
…
Натоварих си багажа в колата.
Едва се побра. Имаше място само на шофьорската седалка. Колата ми харесваше. Нямаше да я дам лесно.
Бях пияна. Не ми пукаше. Запалих и тръгнах. Исках да се махна по-бързо. Все още имах квартирата във Варна, но София беше по-близо. А и исках да съм сред единствените близки хора, които ми останаха. Наш’те. Сълзите ми се стичаха. Исках да пристигна по-бързо в къщи.
22
В София спрях до първата аптека. Главата ми се пръскаше от болка. Взех аспирин и дъвки, за де не усетят наш’те, че съм пила. За първи път в живота си имах нужда от успокоително. Попитах аптекарката. Без рецепта ми даде само валериан.
Надигнах шишенцето направо на касата и отпих на едри глътки. Погледнах продавачката. Или не беше видяла, или не й направи никакво впечатление. Беше мила жена. Първият любезен човек, който срещах от дни насам. Стана ми симпатична. Усмихнах се и оставих рестото. Не беше много, но бях свикнала да оставям нещо, когато съм благодарна за обслужването.
Може би не е прието да се оставя бакшиш в аптека, защото жената ме подгони до колата за да ми върне парите.
Това ме подразни.
Абе, тая луда ли е?!
