11
Пиех кафе уж със захар, ама ми се струваше доста горчиво. Чудех се какво ще правя. Звънна телефонът. Вълка. Обадих се веднага.
- Вихра, трябваш ми. Вземи си бански и ако ти става лошо на лодки
пийни едно „Degan”- че.
- Какви лодки бе, Влади? Заведението ти разбиха. Не ти ли пука?
Само до веселби ми е сега. Предполагам, че и на теб.
- Нали нямаш друга работа? Искам да се наточиш, да се усмихваш,
да пуснеш малко женски чар, а другото остави на мен.
- Абе, ти за каква ме мислиш? Кой ще бъде там?
- На каква се правиш пък ти? Нали си с мен. Само за компания.
А аз трябва да свърша една работа. Ще те взема след половин час. И се постарай малко. Много важни клечки ще има. Може и ти да забършеш нещо.
- О’кей. Щом е за купона.
Започнах да прехвърлям дрехите в гардероба. Май нямах нищо свястно за обличане. Дори и хубав бански. А и досега само на джет се бях качвала. Сложих едни къси дънкови гащи и потниче, а отдолу бански. Взех хавлията от банята и бях готова.
- Добре, че си от бързите мадами. Ако беше някоя друга, нямаше да
успеем на време. След малко тръгват от Златните (курорт Златни пясъци – бел.авт.) Страх ли те е, ако дам малко газ.
- Знаеш, че съм мъжко момиче.
- Дано и като влезем в морето да си такова. Нали не ти става лошо?
- Не знам, честно казано.
Като видях яхтата, от която се чуваше яка музика, ми се подкосиха
краката. Мислех, че само по филмите има такива. На по-луксозно място не съм била през живота си. Настанихме се в удобни кожени сепарета. Стюардът беше с папионка при тая жега, но не се потеше. Масите бяха отрупани с морски деликатеси, екзотични плодове, черен хайвер в изобилие и много шампанско. Оказа се, че собственикът на яхтата има рожден ден. Не обичах да ходя по повод без покана.
Имаше и други жени, но си личеше, че не бяха за първи път на такова място. Носеха лъскави бански и ефирни прозрачни блузки. Знаеха как да съблазняват. Държаха се много освободено, танцуваха и се кикотеха. Струваше ми се, че се смееха на мен. От километри си личеше, че не съм като тях. Не смеех да мръдна. Не се събличах, като тях защото знаех, че моят бански е стар и евтин. Гледах да пия.
След малко се приближи един симпатичен мъж на около петдесет години. Косата му беше прошарена и слънцето се отразяваше в нея. Пушеше пура и всички му обръщаха специално внимание. Изглеждаше идеално. Не можех да откъсна очи от него. Погледнах жалкия си потник и късите гащи. Запалих нервно цигара. Добре, че се пушеше.
Оказа се рожденикът. Влади ме представи и му каза нещо на ухо. Човекът кимна и той го последва. Имах чувството, че го няма цяла вечност. Изпих още няколко чаши шампанско. Не знам от цигарите, или от него, но ми стана лошо. Нали съм куражлийка. Не бях взела нищо против повръщане, както Влади ме посъветва и изтичах към тоалетната. Стоях там много дълго и после ме беше срам да изляза. Освен това оповръщах кенефа. Изчистих го, колкото мога, но вонята винаги оставаше. Сигурно бях направила опашка след мен.
Навън чакаше само Р. Човекът с пурата. Усмихна се и ми подаде кърпичката си. Гледах глупаво и не можех да повярвам.
- Как сте?
- Вече съм по-добре, благодаря.
- Искате ли да си полегнете, ако ви се вие свят? В моята каюта.
Там има и баня. Може да се освежите.
- А, не. Нищо ми няма – излъгах, въпреки, че ми се искаше точно това.
- Ще ви изпратя до горе. Владо не ми е казвал, че има такива
хубави приятелки. Забавлявате ли се? Съжалявам, че ви оставихме сама толкова време. Как да се реванширам?
- Няма нужда. Наистина всичко е прекрасно.
- Вихра, много хубаво име имаш – каза той с най чаровната
усмивка на света и ми целуна ръката.
Влади не повярва на очите си, като ни видя да си говорим.
- Ей така те искам, приятелко. Голям късмет ми носиш. Р. ме
разпитва за тебе.
- Какво?
- Омайница си ти… Нали видях как те гледаше, но и аз си свърших
добре работата. Знаеш ли колко разчитах на тоя разговор. Парите са ми в кърпа вързани. От утре можеш пак да си на работа, ако искаш. Да те черпя една цигара по случая? Тук всички са надрусани.
- И Р. ли?
- Сигурно, но не ме интересува. Той помни всичко, а и неговата
дума на две не става.
Отдавна не се бях напушвала. Вече ми беше по-добре, а и
спряхме да поплуваме. Морето беше като от затъмнено стъкло. Вече не ми пукаше как изглеждах. Забавлявахме се много. Танцувах. Усещах погледа на Р. върху себе си. Накрая на купона ми поиска телефонния номер и обеща скоро да се обади, за да се реваншира, защото „една дама не трябвало да стои дълго сама на масата”. Аз бях забравила отдавна, а и не бях свикнала на такова отношение. Стана ми приятно. А Вълка не стъпваше по земята от кеф.
12
Не очаквах, че с Р. толкова бързо ще се сближим. Никога не съм мислила, че правя нещо специално, за да ме харесат мъжете. Още на другия ден се обади. Покани ме на среща.
Винаги, когато се виждахме, ми подаряваше по нещо. Отначало цветя. После бижута, часовник. И аз, като всяка жена, обичах да ме глезят, а и той явно умееше да го прави. Чаках с нетърпение всяко негово позвъняване. Водеше ме само в най-скъпите ресторанти. Отначало се чувствах неудобно, но после свикнах. С хубавото е лесно да свикнеш бързо. Похарчих една заплата напред, за да се сдобия с някакви прилични дрехи и да не се притеснявам. Знаех какво иска Р., като всеки мъж. В последно време усещах, че и аз нямам нищо против. Беше малко странен. Показваше, че получава всичко, което поиска и за това не бърза. Струваше ми се, че изпитва по-голямо удоволствие от процеса на сближаване, отколкото от самата близост. Но и това ми харесваше. Другите мъже ми се виждаха скучни.
Знаех, че е женен, но никога не го разпитвах за това. Беше умен човек. Живееше в Пловдив. Не можех да разбера какъв му е бизнесът, но оставах с впечатление, че много пътува. Имаше връзки навсякъде. Разполагаше с пари и го хората уважаваха. Или зависеха от него. Често водеше тайни разговори (може би само с жена си), но нищо от поведението му не ме дразнеше. Поне засега.
След десетина дни, през които не мина и един без да се видим ми предложи да го придружа извън страната за няколко дена.
- Но, аз нямам международен паспорт – казах. - Никога до сега не
съм пътувала зад граница.
- Това не е проблем. Ще ти помогна да го изкараш бързо.
- В такъв случай ще се наложи да си отида в София, защото там се
водя по местожителство.
- Утре ще пътувам за Пловдив и мога да те закарам, ако искаш, до
вас.
Устройваше ме. Хубаво беше, че няма да пътувам с влак. А и тъкмо
щях да се видя с наш’те. Беше ми домъчняло за тях и напоследък се чувахме често по телефона.
Р. ми даде плик с пари, за да си покрия разноските по наема. Не исках да ги приема, но той настоя.
- Нали заради мен не си ходила на работа откакто се запознахме?
Съгласих се. Така си беше.
Парите бяха предостатъчно. Предплатих наема. Върнах на Влади заплатата. Оправих всички сметки и се чувствах спокойна. Не знаех само дали съм си оставила достатъчно за паспорта. Нямах никаква представа колко ще ми излезе тази спешна поръчка.
Не се наложи да се притеснявам дълго. Когато пристигнахме в София пред къщи, Р. ми набута отново плик в ръцете и каза, ако имам нужда от още нещо, като ме потърси утре, да му кажа. Обещах да не го безпокоя аз, за да не го поставя в неудобна ситуация пред жена му. Нарече ме „умно момиче” и ме целуна по челото. Все още не приемах нещата на сериозно.
В къщи отворих плика. Имаше хиляда лева. На другия ден се обадих на човек, който трябваше да вземе данни и снимки за паспорта и не се занимавах с никаква документация. Не ми поиска нищо. Всичко било уредено вече. От радост звъннах веднага на Р.
- Скъпи, благодаря много за всичко. Паспортът ще е готов утре и човекът не искаше да му го плащам. Ти знаеш ли колко струва?
- Казах ти да не ме търсиш – отвърна той.
Почувствах се много неудобно.
- Наистина забравих. Съжалявам. Повече няма да се повтори. Сега
можеш ли да говориш или е неудобно?
- Няма нищо. Изцяло съм твой – смени тона. – В момента не
съм в къщи и мислих да ти се обадя, но имах една среща. Утре ще те взема в девет.
- Ако искаш, мога да те чакам на аерогарата. Оставил си ми толкова
много пари, че…
- В никакъв случай! Как си мислиш, че ще те оставя самичка да
пътуваш – прекъсна ме той. – Парите са за харчене. Вземи си най-необходимите неща и без много багаж. Ще ти купим всичко останало от Прага.
Затворих доволна. Вървях покрай най-скъпите магазини на „Витошка” и тържествувах, че мога да вляза във всеки един от тях и да си купя каквото поискам. Въпреки парите в джоба ми, явно не вдъхвах доверие на продавачките, защото не ме обгрижваха особено. Реших нищо да не пазарувам, освен хубава чанта за път. Останалите пари дадох на баба ми. За нейната пенсия и двеста лева си бяха много. Изненадах се, когато разбрах, че вече си има „джи-си-ем”, както тя го наричаше. Не му разбираше много, но й стигаше да натиска копчето със зелената слушалка, когато някой я търсеше. Беше от най-елементарните. Родителите ми й го бяха купили, защото така им излизаше по-евтино да я търсят, а и домашният телефон вече беше с по-висока такса. Аз открай време бях противник на мобилните телефони. Но в днешната глобализация е невъзможно да нямаш. Вече и баба ми само така можех да чувам.
Майка искаше да узнае нещо повече за „мистериозния” ми ухажор, но нямаше какво да й разкажа. Самата аз не знаех нищо конкретно. А и се притеснявах да не разбере, че е женен. И без това го познавах само от десетина дни. Можеше след като спи с мен няколко пъти да ме смени. А как исках на целия свят да се похваля какъв ми е приятелят, но дори не знаех дали мога да го нарека приятел.
Запомних Прага с парещото протъркване между краката. Два дни чукане. Сякаш си наваксвахме за всичките, през които сме се въздържали. По време на престоя ни Р. излезе само за четири часа на някаква бизнес среща, а аз се възползвах от процедурите в СПА-центъра. На връщане ми донесе две чанти с дрехи. Отлично ми беше преценил размера или пък бях същата, като жена му. Не мога да се оплача, че не си изкарвахме добре, но не видях друго освен гледката през прозореца. Нищо, и апартаментът си заслужаваше. Разбрах, че струва цяло състояние.
Вече имах дрехи да сменя целия си гардероб. Прибрах се с малко неща за разказване, но много за показване.
