9
С помощта на Ванчо се нанесох в малка, но уютна гарсониера. За първи път живеех сама. Беше напълно обзаведена, но доста тясна. Предплатих я за три месеца. Вечерта го поканих да отпразнуваме. Използвах близостта ни и го помолих да ми съдейства да си намеря нормална работа (само да не е сервитьорска). Все пак имаше повече познати във Варна. Пред мен се обади на Влади Вълка и ми уреди да почна в неговото заведение - да пускам покеравтомати. Можех да започна когато поискам. Не било кой знае какво, но поне никой нямало да ме закача. От компанията всички бяха разбрали, че с Маймунката сме се сближили повече.
Подредих, масата. Сготвих за първи път от много време насам и налях за пиене. Толкова ни тръгна глътката обаче, че забравихме да ядем. Когато бяхме достатъчно пияни се награбихме.
Не помня много как беше сексът, но на сутринта се събудих с неприятно чувство и болки в корема. Ванчо лежеше до мен и дъхът му ме отвращаваше. Спеше с отворена уста и имаше мокро петно на възглавницата. Косата му приличаше на мръсна козина от гела, който употребяваше и вече нямаше никаква форма. Като видях на светло колко е космат разбрах защо му викат „маймунката”. Внимателно се изплъзнах изпод ръката му, която беше метнал върху мен. Тежеше цял тон, но сигурно беше от златото, което висеше на нея. В главата ми още отекваше шумът от дрънченето на ланците, докато снощи се клатеше върху мен.
Станах и гледката ми се стори още по-отвратителна. Целият чаршаф, на който се бяхме въргаляли, беше омазан с кръв. Чувствах се мръсна, макар че кръвта беше моята. Не бях усетила неразположението ми през нощта. Докато се къпех, гадната гледка на хилавата маймуна, която се въргаляше в кървавите чаршафи, ме преследваше. Чудех се как да го изгоня по-бързо. Снощи беше ползвал банята ми. След него все едно бях къпала домашен любимец. Сифонът беше запушен от неговите малки, къдрави косми. На тоя трябваше да му се забрани да ползва чужди бани.
Излязох и бързо се облякох, за да не ме вижда пак гола. Започнах да прибирам масата от снощи, която беше в същата стая. Вдигах колкото се може повече шум, но той спеше като талпа и не помръдваше. Като оправих всичко, бях изгубила вече търпение и се приближих до леглото.
- Ванка, вече е десет часът. Трябва да излизам след малко, за да
ходя до заведението на Вълка.
- М-м-м - изсумтя той и се обърна на другата страна.
- Ваньо, айде ставай, моля ти се – подвикнах по-силно. – Не искам
да ме чакат хората.
- Никъде няма да ходиш. После ще му се обадим.
- Ванчо – поразтърсих го аз – можеш ли да станеш да сменя
чаршафа, че сме го изцапали снощи.
- Ела при мен за малко.
- Не мога сега да идвам. Трябва да сменя чаршафа.
Той се опита да ме привлече към себе си, но аз отвратена се
отдръпнах.
- Не ми се дърпай. Днес няма да ставаме от леглото. Сега ще му се
обадя на Вълка, че няма да ходиш днес. Той знае, че съм тук.
- Как така знае къде си? Кой още знае къде си?
- Нямам представа. Всички знаят. Нещо притеснява ли те?
- Ами, притеснява ме какво ще си помислят – казах докато се
опитвах да издърпам чаршафа изпод него.
- Ти да не искаш да ме изгониш вече?
Излязох от стаята. Явно щях да го търпя още. Направих си кафе. Седнах и запалих цигара в кухнята. От нея ми стана лошо. Повърнах в банята. За пореден път се бях свързала с неподходящия човек и това ме подтискаше. Отново исках да остана сама.
- За мен кафе няма ли? – учуди се той.
- Съжалявам. Свършило е – излъгах.
- Тогава ще пия от твоето.
В момента, в който сръбна от него, му казах да го доизпие.
- Ти май ми се стягаш нещо.
- Не. Просто ми е лошо.
- Искаш ли да ти взема нещо от аптеката?
- Не, благодаря. Ще се оправя.
- Какво беше готвила снощи? Нищо не ядох. Гладен съм.
Пак ми се повдигна.
- Знаеш ли, май ще е по-добре да идеш до аптеката да ми вземеш
нещо за глава.
- На такова парче може ли да се откаже нещо – готви, чисти и
други забележки нямам ни-ка-кви – намигна той. - Ей сега се връщам. То вече обяд ще стане. Стопли каквото си ми сготвила снощи и после няма да излезем от леглото.
- Следващата седмица не ме търси за леглото. Нали видя чаршафа?
- Да бе, все едно прасе сме клали.
- Моля? Имаше две капки кръв само – облещих се нервно.
- Спокойно. Майтапя се. За мен няма проблеми. Дай една целувчица
преди да изляза.
Подадох си бузата и той ме измляска. Станах и заключих вратата след него. Добре, че се бях неразположила. Кой знае на пияна глава какво съм му позволила. Хич не ми се искаше да гледам после космати маймунчета. Как съм могла да го харесам, защото разказва хубави вицове. Клал бил прасе... Ако се беше чул как хърка не знам на кого от нас мястото му е в кочината.
Побързах да му звънна на телефона. Казах му, че главата ми е минала и ще се чуем по-късно. Не дочаках възраженията. Добре че се сетих за номера с аптеката.
10
Вървях към бара на Вълка без желание да правя точно това. Знаех, че тази работа ще бъде поредното ми разочарование, но не можех да си позволя да си седя в къщи като хората, които бяха от тази компания. И Ванчо беше един от тях. За него това, което се случи снощи е нещо съвсем естествено. Ново попълнение в компанията, което е равно на нова авантюра. Все едно бях безчувствено същество, което не заслужава да получи повече от някакви пари, с които да живее и някой, с когото да спи.
Сетих се, че не знам къде е заведението на Вълка и тръгнах към последната кола от колонката с такситата.
Шофьорът ми обясни, че не бил той наред и трябвало да се кача при първия. Повървях още малко. Казах адреса на таксиджията в първата кола. Той също ме препрати към друга. Било съвсем близо. На пет минути. Аз никога не бих върнала някого от заведение в което работя, ако иска да пие само едно кафе например, защото е ял на друго място. Но вече ако видех, че кара такси щях да се замисля.
И вторият не искаше да ме закара. Даже не ми обясни защо. Направи жест с ръката, за да покаже да се махам. Все едно просех нещо чуждо.
Помолих следващия да ме упъти за адреса. Не можел. Било много забутано. Предложих да платя двойно. Веднага се съгласи да ме закара. Мизерник! Дано съм му последната клиентка!
Хвърлих му парите в скута и слязох. В бара беше тъмно. След яркото слънце, с което бяха свикнали очите ми не можех да видя къде стъпвам. Осветяваше се само от „едноръките бандити”, които ярко светеха, мигаха и пиукаха и от мижавото скрито осветление. Представих си, че съм сова и се опитах да различа някого, който да ме заведе при управителя. Видях само хора, играещи на машинките, забулени в цигарен дим. Някои бяха запалили по две цигари едновременно в пепелника до тях от превъзбуда. Отговаряха едносрично, за да не изпуснат късмета си. На изцъклените им, втренчени очи беше изписано, че отдавна са губещи, но едва ли имаха време да се погледнат в огледалото.
Заведението се оказа поредната дупка на самообслужване. На бара чаках дълго, а жената, която се появи, вместо „добър ден” ме попита направо къде ще играя. Беше облечена в бяло и от вида й те заболяваха очите заради луминесцентното осветление. Поне се виждаше отдалече.
- Не съм дошла да играя. Вълка ме праща за работата.
- На мен нищо не ми е казал, но щом си тука…
Само вдигнах рамене.
- Ще трябва да идваш няколко дена без да ти плащаме, за да те
преценя дали си оправна и да се запознаеш с редовните клиенти. Всичко за тях е безплатно – кафето, алкохолът, цигарите, каквото поискат. Най-важно е да си добре с тях. Прочете ли какво пише на бара с големи букви? „Доверие всекиму - вересия никому”. Засега ти стига само това да научиш. Останалото е лесно. Като спечели някой, понякога дава големи бакшиши, но да разчиташ на това е все едно ти да играеш на машинките. Ключовете са с номера. За да не ги загубиш – по-добре си ги закачи на врата докато дойде нощната смяна. С четните номера са за тези машинки тука, а с нечетните…
Изслушах си урока. Чувствах, че най-трудно ще ми бъде да спазвам точно тези редове с големите букви над бара и да не давам на версия, особено като зная какво е да ти се пие отвътре. Не случайно го пишеше това там. То и в интензивното на болницата, където ме оперираха от апандисит преди години, пишеше, че „това, от което не се умира, те прави по-силен”, но върви го разправяй на някого, който се пръска от болка. Само след няколко дена щях да се уверя колко съм права.
Пробният период приключи благополучно. От седмица почти не бях виждала дневна светлина. Също, като в предишната барака в София, сутрин идвах в осем и си тръгвах вечер пак в толкова, че и по-късно. Вече познавах повечето от хората, които идваха тук. И те не се различаваха много от клиентите на предната дупка – същите неудачници. Сред тях имаше жена на моряк, няколко сводника, съдържател на стриптийз бар с треперещи ръце, бивш футболист, деца без родителски контрол и няколко лица с неясни, а може би без никакви професии.
Като свикнаха малко с мен, редовните посетители започнаха да ми искат пари на заем. Казвах им да прочетат написаното над бара. Понякога това не минаваше и дълго не спираха да ме врънкат. През двата месеца, които издържах на работа в тази дупка, се нагледах на какво ли не.
Жената на моряка играеше след работа (не знам какво работеше, но идваше всеки ден към пет часа) , уж защото нямало какво да прави в къщи, докато мъжът й бил на кораба. След известно време обаче съпругът й се прибра. Тя продължаваше да идва по същото време на деня, я той след нея, за да я прибира. Оказа се, че имали две деца. Живееха при баба си. Тя се грижела за хлапетата, готвела, изпращала ги и ги посрещала от училище, а майката пъшкала, че работи до късно и винаги е уморена.
Единият път на мъжът й не му издържаха нервите само да я чака и да я моли и реши да й покаже, че само си губи времето. Седна на едната машинка. Тя взе, че му пусна малка печалба и оттогава започнаха да играят заедно. По цял ден не излизаха. Тука ядяха, пиеха, пикаеха. Жената напусна работа. Всичко това го научавах между другото, защото самите те нямаха време за други контакти и аз им бях като най-добрия приятел. Дори много повече. Бях като някакъв месия за тях. Всичко зависеше от лекотата на моята ръка, според тях, като им пускам поредните кредити, за които си плащаха.
Много често някой ме молеше да запазя машинката, на която е играл с часове, защото е набутал пари в нея и разчиташе, че като намери от някъде финикийски знаци, ще се върне и ще му се паднат милиони. Естествено, такива заведения нямаше да съществуват ако собствениците постоянно губеха, а играчите редовно си тръгваха с големи печалби. Всичко беше много добре изчислено, за да е на далавера само Вълка. Много рядко покер-автоматите ти пускаха повече, отколкото това, с което си ги захранил. Но тези, които играят всеки ден, не си правеха тази сметка, а брояха само сумите, които са издухали през деня. Затова винаги им се струваше, че ако им паднат повече пари от днешното им вложение, са спечелили.
Въпреки че знаех всичко това и не трябваше да играя през работно време, се изкуших няколко пъти. Мислех си, че добре разбирам кога една ротативка е глътнала достатъчно пари, за да ми пусне. След като пръснах надницата си за няколко дена и не изкарах нищо въпреки пресмятанията ми, реших че и на пътя да намеря пари, няма да ги прахосам по този начин.
Колежката, която ме посрещна когато дойдох първият път беше нещо като надзирател на всички останали. Тя събираше постъпленията, правеше ревизии, осчетоводяваше ги и ги носеше на Вълка. Добре че рядко идваше самият той в заведението, защото след онази грешка с Ванчо не исках да виждам никого от тази компания.
Маймунката ме търсеше в началото всеки ден. Отговарях му едносрично. Един път дори цъфна в заведението. Разменихме си само няколко думи и му стана ясно, че не ми се занимава с него. Нещо не беше на кеф. Имаше проблеми. Въобще не ми дремеше.
Колежката, която работеше от доста време тук разправяше как преди време един сводник толкова се увлякъл да играе, че викал посред нощ всяка от проститутките си, преспала с клиент, да му носи веднага процента, за да продължи залозите. В крайна сметка затънал в дългове. Една вечер се напил и опитал да налети на барманката. От тогава на нощните смени работят само мъже, освен ако не се намери някоя джудистка.
Друг един такъв „продавач на души” пък предложил вместо залог една от проститутките си. Колегата ми от нощната смяна му дал пари на заем да играе. Естествено, машинката глътнала и тях. За да не е на сухо, момичето му врътнало една свирка зад бара. Явно много е бил закъсал за земни удоволствия, за да се възползва. Преди да му стане навик обаче Вълка разбрал от някого и му показал вратата с шутове.
В заведението идваше и един бивш футболист. Не се сещам за името му, защото мачове не гледам, но трябва да е бил много известен. Струва ми си, че някъде по вестниците съм чела за него или в интервюта по телевизора съм го гледала. Доколкото си спомням играеше някъде в чужбина, но щом е стигнал до тук отдавна е приключил с кариерата. Сигурно в момента профукваше последните си спестявания, но го правеше с голям замах. Исках да му кажа, че от доброто старо време, когато го е биела парата, ще му останат само бодежи в сърцето, но да даваш съвет на някого от запалените комарджии е все едно да спориш с радиото. Сега футболистът играеше само с машинката на къс пас. Скоро щеше да получи последния червен картон.
Собственикът на стриптийз бара също ми беше много интересен. Този човек се беше превърнал на върколак. От неговото заведение, където висеше по цяла нощ, се преместваше тук през деня. По двайсет и четири часа слънце не виждаше. Като го погледнех в изцъклените му, кръвясали очи, ми ставаше ясно, че още дълго няма да издържи с това темпо. Но не се оказах права. Не знам откъде намираше сили, но до последният ми работен ден винаги го виждах поне в моите смени. Явно каквото изкараше от неговия бар, го наливаше в джоба на Вълка.
Имаше и други посетители, които бяха решили да се разорят. Играеха до последно и като свършеха мангизите и не можеха да вземат от другаде на заем, ми предлагаха какво ли не, за да им пусна кредит. Нямах им доверие, но веднъж се поблазних, когато една мацка ми предложи да купя златната й гривна само срещу петдесет лева. Коконата беше взела-дала отдавна и не приличаше на човек, но явно някога е разбирала от бижута или този, който беше й я подарил имаше вкус. Откакто работех тук не можех да си позволя нищо, което не е жизненоважно и много й се зарадвах.
Вечерта се прибрах с новата придобивка и цяла вечер я гледах. Даже не я свалих от ръката докато спя от кеф. Това ми остана. На другия ден беше намерила отнякъде парите и си я поиска обратно. Съжалих я, въпреки че имахме уговорка и трябваше да я задържа. Но от тогава й стана ясно, че следващия път трябва да тича до някоя заложна къща и да не се разправя с мен.
Много трудно беше да се оправям единствено с надницата от работата. Преди два месеца се чудех на съквартирантката ми Зорница как може да лъже хората. Без да усетя бях тръгнала по нейния път. От известно време почти нищо не отчитах като продадено от бара. Когато се излъжеше да влезе някой отегчен от почивката си чужденец или друг нередовен клиент, записвах консумацията му на сметката на някой от редовните посетители, които пиеха безплатно. Така си прибирах парите. Въпреки всичките ми кражби си докарвах само колкото да си покривам разноските по наема и за храна.
Навън миришеше на море, а аз не можех и хубав бански да си купя. През свободното време ходех при колежката от университета, която вече беше отворила кръчмата си на плажа. Там ми беше добре. Пиех коктейли. Ползвах безплатни шезлонги. Не ми позволяваше да плащам нищо, което ми сервираха. Но тя си имаше задължения и не можеше да ми прави компания постоянно. Нямах други приятели и ми беше скучно. Затова започнах да се радвам, че Влади Вълка по-често се отбиваше в заведението. Говорехме за много неща, но чувствах, че не ми казва най-важното. Чудех се какво го тормози. Не искаше да ми сваля звезди точно на мен. Това ме дразнеше. Чудех се дали не е гей.
Една вечер бях останала след работа да пием по питие с бармана. Тъкмо си тръгвах, когато нахлуха пет маймуни. Но не хилави, като нашата Маймунка, а наистина здрави момчета. Казаха да извикаме собственика. Аз се скрих в тоалетната и му се обадих.
- Влади, някакви хора дойдоха и казаха, че ще вземат
покеравтоматите, даже както си играят хората на тях. Питаха за теб и казаха да дойдеш.
- Кажи, че не знаеш къде съм, нито къде живея, отскоро си на
работа и не познаваш собственика – гласът му трепереше повече от моя.
- Да викаме ли полиция ? – попитах.
- Каква полиция бе, момиче? Ти луда ли си? Изчезвай оттам и
кажи на бармана, като си тръгнат да затваря веднага.
- Те казаха, че са с камион и ще натоварят машините.
- Ама ти още ли си там? Изпарявай се бързо. И, ако те питат, не ме
познаваш.
Затворих и се измъкнах веднага. Онези бяха започнали да товарят.
Не знам на кого плащаше Вълка и дали редовно, но на другия ден нямаше нито един автомат в бара.
