7
По цял ден лежах на дивана като болна и пушех трева. Не ми трябваше компания. Бях си самодостатъчна. Сутрините с проветрена глава взимах решение да се откажа, но по-късно Зори все нещо ме издразваше и намирах причина да се опияня отново. След като само за един път ме попита, се нанесе за постоянно в стаята ми с онзи мизерник – гаджето й. Разкарваха се полуоблечени насам натам, но като се напушех все едно не ги забелязвах.
Според нея бях изпаднала в дупка. Но нали им давах пари за ядене и пиене, а и имаше с кого да се занимава – не й пукаше много за мен. Все още имах някой друг спестен лев от далаверите ми с цигарите.
След седмица лежане и гледане на филми на DVD, посегнах към поредната цигара. С неудоволствие установих, че ми е последната. Не забелязах кога бяха свършили. Нямах телефони на тези, които на времето ги доставяха в заведението, а и никога не съм мислила че ще ми потрябват. Не знаех и къде се събират. Пуснах си „Депеш мод”, които слушах напоследък. Запалих единствената ми останала цигара с голям кеф и нагласата, че пуша като за последно. Наслаждавах се на всяко дръпване и наблюдавах целия процес на вдишване и издишване на дима, сякаш ще медитирам. Дръпвах бавно през пръсти и поемах, колкото мога навътре. Виждах как ми се издува коремът, после задържах малко въздуха и гледах как се разпръсква пушекът. След като я изгасих се движех като на магия. Сякаш бях страничен наблюдател на тялото си, но то все още ми се подчиняваше.
Не знам – спах ли след това или си мислех, че съм заспала, но когато се излязох от това състояние, беше един през нощта. Сетих се, че днес не съм яла нищо. В хладилника имаше само няколко останали парчета от спаружен салам и кисело мляко. Изядох ги с нежелание. Малко след това ме сви коремът.
Дъската на тоалетната беше оставена вдигната. Върнах я обратно с два пръста. В банята намерих на видно място употребена дамска превръзка и презерватив. Кой знае откога бяха там, но чак сега ги забелязах. Отдавна усещах, че последното завоевание на Зори е голям мърльо. Освен и тя покрай него да е станала същата. Изхвърлих боклуците с погнуса и измих банята. Все пак половин година и тоалетна на заведение бях чистила. Реших да не ги будя, но на сутринта да си поговорим сериозно по този повод.
За цяла седмица, бях изгледала всичките филми, които ни се намираха в къщи. Нямаше нищо за ядене и за пиене. В тази квартира всичко свършваше без мен. Легнах си отново и пуснах тихо телевизора. Хващаше само няколко ефирни програми. Станах пак и се опитах да оправя кабела, но явно проблемът не беше от него. Кабелната е спряна. Ако аз не се сетя да платя месечната вноска, никой нямаше да го направи. Бях им бясна. Едва заспах от яд.
Бях спала на пресекулки и станах с подтиснато настроение. Главата ми беше като замаяна. Побързах да си направя горещо кафе.
Как не ги е срам! И кафето бяха изпили. От мързел са си взели само няколко пакета „3 в 1”. Сутрин мразя блудкавия вкус на тези прахчета. Изобщо не може да ме разсъни. Трябва аз да си смеся нескафето, както искам. Да го бъркам, докато се получи каймак и да си сложа свежо прясно мляко, каквото отдавна не съм виждала в тази къща.
Оправих се бързо и слязох да купя. Добре, че имаше магазин наблизо. Взех кафе, швепс с някаква нова томбола в капачката, мляко и кроасани за всички.
Вече беше десет часът. Направих кафе и ги събудих да закусим заедно, без да съм настроена твърде скандално.
- Искате ли швепс? – попитах, ставайки да донеса чаши. Бяха
останали само две. - Зори, този сервиз е от майка ми за завършването. Знаеш ли къде са чашите? Не помня да съм ги счупила всичките.
- Ами, не съм виждала чашите. Счупили са се. Пък и к’во ти пука?
Майка ти нали не идва тук.
- Пука ми, защото са ми подарък от нея.
- Тя нали не ти говори?
- Това не означава, че ще й изпочупя или изхвърля подаръците.
По твоята логика и телевизора да строшим - нали пак е от на’ште?
- Нищо лошо не исках да кажа. Не се впрягай – започна да се
оправдава тя. - Пък и чашите са за това. Не са някакви статуетки. Като се ползват се чупят.
- Оправданието е като задник. Всеки си го носи – отвърнах. Като
споменах телевизора се сетих да попитам. – Между другото, защо нямаме кабелна?
- Ами кой да ходи да я плати? – прояви наглост тя. - Ти от седмица
само лежиш тука.
- Но поне ти давах пари, за да може и вие да лежите. Да се бяхте
разходили да я платите, докато се шляете без работа.
- Я не се карайте! – намеси се гаджето й.
- Ти – посочих го с пръст, даже не му помнех и името - ако обичаш
не се намесвай. Това все още е нашата къща и не забелязвам да си дал пари за нещо в нея.
Тупнах двете ни водни чаши на масата и им казах, че ако не им е неудобно аз ще пия от бутилката. Зорница донесе още една чаша за алкохол и я подаде на младежа. Той отвори швепса и веднага се втренчи в капачката.
- А! Спечелихме пълна карта за GSM! С десет часа за разговори.
Виж, Зори, нали отдавна искаше да си я заредиш. Вече ще можеш спокойно да ми отговаряш на sms-ите.
- Супер. Какво трябва да се направи? Обаждам се на номера и после?
– обсъждаха късмета ми те, все едно ме няма.
- Извинявайте, но мен никой ли няма да ме попита дали ми трябва
моята награда от швепса, който лично аз купих днес? Пък и нали сте постоянно заедно, за какво ви е да си пишете? – намесих се аз.
- Мила, ти ако искаше да си ползваш GSM–а, щеше досега да си
заредиш картата - можеш да си го позволиш. Пък и беше на масата и просто той отвори бутилката пръв – отвърна тя.
- О’кей. Няма значение. Поне можеше да попитате първо мен и после
да ми разпределяте подаръка.
За първи път Зорница ми държеше сметка на парите – какво мога да си позволя и какво не. А и защитаваше тоя пикльо.
Кръвта ми кипна и забравих за какво първоначално щях да им правя забележка.
Започнах да си мисля, че всички ме използват. И тя. И той. И кучето, което ми виеше под прозореца по цели нощи, въпреки че го храня от време на време.
Съквартирантката ми демонстративно отмести нейната чаша с швепс и донесе от стаята си голяма пластмасова бутилка с минерална вода. Започна да лочи директно от нея. Надигаше през две секунди полупълното шише и пиеше на малки глътки. Освен водата, която образуваше гаден шум от това лашкане, тя допълваше дразненето с едно доволно изпускане на въздух накрая, приличащо на лека уригня. След продължителното и упоително наливане тръгна към тоалетната. Проследих я с яден поглед, но непукист като нея едва ли щеше да се впечатли. Както винаги остави вратата на тоалетната отворена. Този път не издържах. Станах и я хлопнах с всичка сила.
Когато излезе оттам, двамата с младежа тихомълком се изнизаха и аз останах сама, псувайки на глас по техен адрес. Знаех, че няма да се приберат поне още няколко часа и се радвах, че ще остана сама.
До края на вечерта бях решила, че трябва да променя живота си. Като начало щях да започна от мястото и хората, с които го деля. Не исках повече да бъда използвана и мамена. Прехвърлих наум всички възможности и се сетих за колежката ни от Варна, която настоятелно ме канеше да и гостувам след завършването. Бяхме се сприятелили по време на следването. Видяхме се за малко само един път след това, на морето миналото лято. Обадих й се. Толкова реме не я бях чувала, а си говорихме все едно бяха минали само няколко часа. Каза, че мога да й гостувам, колкото поискам. И да не се притеснявам за нищо.
Понякога има приятелство и без да ти е в тежест.
Речено-сторено. След няколко часа имах и билет за утрешния влак.
Вечерта Зори се прибра сама, но каза, че след малко пак ще излиза. Днес било 8-ми март. Нейният намерил пари отнякъде и я поканил на ресторант. Тъкмо мислих да й кажа, че си стягам багажа и ще замина за известно време, но се отказах.
След малко приятелят й звънна на вратата. Съквартирантката беше в банята и аз, като нейна прислужничка, му отворих. Беше се изтупал и прикриваше червена роза с глупава панделка. Направи две плахи крачки навътре и се извини, че не ме е предвидил с цвете. Иначе съм била „стопроцентова жена и не съм заслужавала да бъда сама на празника”. Аз и да не бях сама, не искам някой да ме „предвижда” един път в годината.
Никога не съм харесвала този архаичен, комунистически празник. Помня като малка кавгите в къщи винаги на тази дата. Баща ми отиваше на банкет с колежките и се връщаше почерпен с традиционния чоропогащник и парфюм за майка. Тогава карамфилите бяха по-разпространени. А в детската градина ни караха да рисуваме картички за празника на мама.
Зорница излезе от банята. Награбиха се пред мен все едно не се бяха виждали отдавна и го замъкна в моята приватизирана спалня.
Пуснах едната от двете програми, за да не чувам някакви звуци без да искам и се успокоявах като от време на време поглеждах билета за Варна.
След малко Зори излезе доволна и усмихната. Връчи ми своята роза преди да излезе. За празника. Беше прекалено заета, за да забележи билета на масата.
Такова отношение ли заслужавах аз, която толкова време съм ги хранила. „Направи добро - изяж лайно”, са казали хората.
Реших да се обадя все пак на мама за празника. Много се разстрои, като разбра, че утре ще пътувам за Варна. Какво съм щяла да правя там… В София свършила ли се е работата… И така пет минути ги нарежда. Не можех да я разбера. Времето, когато ми влияеше, отмина. По нейно желание завърших точно педагогика. Като не може да ми помогне, поне да не ми пречи. Обещах й като пристигна да й се обадя и затворих. Точно сега не ми се разправяше и с нея.
От мерак си събрах багажа от вечерта. За последно щях да спя върху холното диванче. А от утре двойката ще има щастието да се шири в целия апартамент и нещастието да си го плаща сама.
На сутринта не се бяха прибрали още. И по-добре. Купих още един швепс с томбола и оставих бележка под неотворената бутилка:
„ Любов и рози за младите влюбени…
P.S. Дано ти се падне нова приятелка.”
Представям си физиономията й, като я прочете.
Още не се бях замъкнала с багажа до ЖП гарата и телефонът ми звънна. Ето за това ги мразех GSM-ите – търсят те, когато е най-неудобно. Досега бях решила напук на всички, че няма да го ползвам. Който знаеше домашния, звънеше на него и ми оставяше съобщение. А аз отговарях, когато искам. Когато и той беше изключен, пред блока имахме апарат с фоно-карти и ползвах него.
Нарочно не се обаждах продължително време, но Зорница не спря да звъни и накрая й отговорих.
- Скъпа, къде си? – мазно попита тя.
- Сега не мога да говоря. Пък и не се набутвай да ми звъниш…
Затворих й. И това ми било приятелка! Мислех се за достатъчно проницателна, че дребно нещо, като тази мижава томбола ми показа, колко съм се лъгала в нея.
Качих се по стъпалата на вагона. Когато влакът тръгна, ми стана хубаво.
8
В купето беше адски топло. Баба ни Марта навън се беше усмихнала до ушите. Усиленото до дупка парно не можеше да се намали. Беше ми душно. Скоро не бях пътувала с влак. Имах чувството, че ще развия клаустрофобия в пълното с хора купе. Загледах се в размазания пейзаж през прозореца.
Представих си как Зорница си гризе ноктите от яд, защото не можа да задоволи болното си любопитство. Винаги, когато не може да разбере нещо, го правеше. И аз не разбирах навреме много неща за хората.
Жегата ме умори и се унесох. Хубаво беше, че мога да заспивам, докато пътувам. Не ми се спеше само когато карам аз. Но виждах начин скоро да изпитам безсъние от това.
Събудих се чак във Варна. Изглеждаше мрачна. Бях я виждала само през лятото и сега се чудех дали не я надценявах в представите си. Един от купето си изпусна куфара почти върху главата ми. Да не би да съм хъркала и сега да ми го връща?
Колежката ми ме чакаше на гарата с колата си, както обеща. Ех, хубаво е да си имаш автомобил. Тя пък щяла да заспи зад волана. Предложих й аз да карам. Все пак бях тренирала не къде да е, а в София. Не стана. На нас, гадните софиянци, кой ни има доверие?
Криво-ляво се добрахме до тях. Само дето ме болеше сфинктерът от стискане. При всяка рискова ситуация го стягах, а с моята приятелка зад волана те се редуваха на всеки метър.
Пристигнахме на магия.
Във Варна се почувствах нов човек. Момичето, при което живеех ме успокояваше, че ще си намеря лесно работа. Тя държеше заведение на плажната ивица с баща си, който явно беше някакъв връзкар. Като започне сезонът, може да работя като барманка или с моя опит, като помощник в кухнята. Казах им, че сервитьорка не искам, но от нея разбрах, че на морето поне си струва. Добри бакшиши оставяли чужденците.
Имах още малко пари и предложих да й оставя нещо за наема. Тя се изсмя. Живееше в голяма къща с техните и имаше предвидени няколко свободни стаи за гости с баня и тоалетна.
- Много се радвам, че ще останеш у нас. През лятото редовно идват само гости на родителите ми. Сега е мой ред. А и след като можем да си го позволим – удоволствието е мое.
Отдавна не бях виждала толкова гостоприемно и топло отношение. Ресторантьори хора. Свикнали са да се грижат за другите, да уйдисват. Но и да си плащаш. Предполагам, че техните гости няма да са били случайни хора.
Добре си изкарвахме. Колежката ми ме водеше по разни заведения всеки ден. Навсякъде я познаваха, явно защото са от един бранш и ни даваха най-добрите места, особено в клубовете. Запозна ме с цялата си тайфа. Всички си имаха прякори и ми отне няколко дена да ги запомня. Повечето бяха доста надути и разглезени. Личеше си, че разполагат с пари. Поне не се стискаха. По цяла вечер не излизаха от заведенията. Поръчваха направо бутилки с алкохол и никога не оставяха момичетата в компанията да плащат сметките. Обичаха да са център на внимание. Когато ходехме да се храним някъде, винаги отрупваха масата. И почти никога не ядяха. Ами как да ядат, като по цял ден сядат от една маса на друга? След известно време тази показност започна да ме дразни. Да поръчваш само за да те зяпат всички, че ти е претрупана масата. Не го разбирах.
В един рибен ресторант останалите клиенти като видяха какво астрономическо количество донесоха на масата ни, дори взеха да ръкопляскат. Не, че щяхме да изядем всичката риба във Варна. Нали все пак сме до морето – тя нямаше как да свърши.
Имах си приказката с единия. Викаха му Ванчо Маймунката. Винаги идваше сам. Беше майстор в кражбите на коли. Тежеше сигурно двайсет кила с мокри гащи, но ходеше с поне един килограм злато по него. То не бяха ланци, часовници, пръстени… Беше по-накичен и от мадамите на другите взети заедно. Иначе не беше „висока топка”. Обръщах му повече внимание, защото беше забавен. Знаеше много вицове. По цяла вечер се смеех с него.
По приказките на останалите се досетих, че се занимават с далавери (но не с дрога) и кражби. Влади Вълка например имаше барове с покер автомати, но никога не ходехме в тях. Повече подробности не можех да разбера. Когато имаше мадами на масата, не говореха за бизнес. Принцип. Дадох си сметка, че не мога да се обърна към никого от тях за работа.
След седмица почивка без да изхарча нито лев от моите мижави спестявания, реших да си потърся поминък сама. Обадих се в някакъв офис за секретарка. Имаше изискване само за годините. Момичето, в чиято къща се подвизавах, ме закара дотам.
На адреса се оказа най-обикновена жилищна кооперация. Първи етаж. Без табелка на вратата дори. Гледката вътре въобще не ми вдъхна доверие. Апартаментът по-скоро приличаше на ергенско недообзаведено жилище. Стаята, в която директно се озовах, сигурно беше холът. Човекът, който ме посрещна - бъдещият ми работодател. Поне беше явно, че е останал без секретарка.
Първо ме покани да седна на дивана. После се отказа, защото на масата било много разхвърляно – пълни пепелници, мръсни чаши и чинии дори. „Така е, като няма жена в къщата” – уточни той. Усмихнах се, но забележката определено не ми хареса. Все пак не идвах да се сгодявам.
- По-добре седнете на бъдещото ви работно място, за да го почувствате. – каза той, като ми посочи бюрото до вратата с един стол зад него. Имаше доволна физиономия.
Седнах бавно. Тъкмо си помислих къде той ще се настани и се изчервих, когато без притеснение се изтъпани директно срещу мен на самото бюро. Взря се в очите ми. На една ръка разстояние. Чувствах как се изчервявам.
- Казвам се Вихра Станишева.
- Как? Стани - шефа? От сега да знаеш. Шефът тук съм аз. А ти ще
ставаш секретарка.
Всеки мрази да му се подиграват с фамилията, но по-дебелашка шега от тази не бях чувала. Нали все пак идвах за работата. Отново се насилих да се усмихна.
- Завършила съм предучилищна педагогика… - поне опитах да
продължа.
- А-а, учителка значи – безпардонно ме прекъсна отново. – Затова ли
носиш очила? Мисля, че без тях си по-хубава – посегна да ги свали. Аз го изпреварих. Винаги, когато исках да се правя на важна, носех очила без диоптри.
- Слушам те, слушам те - напомни ми той за присъствието си, сякаш можех да не го видя.
- Имам компютърна грамотност и за няколко дена мога да вляза във
форма, за да пиша по-бързо, ако трябва.
- Ти и сега си във форма – свали по-надолу поглед той. А можеш
ли да натискаш копчето?
- Моля?
- Знаеш ли къде е копчето на компютъра питам? Важното е да
можеш да го включваш.
Тоя на малоумна ли ме правеше?
- Мога и много други неща да правя – изтърсих веднага без да
помисля.
По доволния му поглед усетих, че криво ме е разбрал.
- От теб ще излезе добра секретарка. Точно това исках да чуя. Къде
живееш? Утре ще те взема утре в девет за работа.
Казах адреса и побързах да си тръгна.
Положението, в което сама се поставих, ме караше да се чувствам
доста неловко. Не посмях да питам за заплатата дори. Тоя или беше провел много интервюта, или се правеше на добър психолог.
- Ще останеш много доволна от заплатата. Аз съм човек с богат опит
и знам какво е нужно на една млада жена. Хайде, миличка, до утре.
Това за заплатата беше единственото, което ме впечатли.
На другия ден дойде с половин час закъснение без да ме предупреди. Караше доста хубав мерцедес. Комплексар. Ако съдех по-мизерния офис, нямаше да предположа. Целуна ме по бузата за „здравей”. Не знам защо, но постоянно ме караше да се чувствам неловко.
През първия работен ден разбрах, че държи няколко паркинга. Сутрин и вечер идваха зле облечени пазачи. Като ме видеха, поздравяваха шефа за находката му (аз). И тяхното поведение трябваше да търпя. Тези, които идваха да се отчитат сутрин, когато им беше свършила смяната, оставаха докогато си искат в офиса. Пускаха телевизора или си приказваха с началника. Докато им сверявах тетрадките с грозен почерк, билетчетата и парите, бях длъжна да им правя кафета. Голяма печалба му изкарваха. Шефът прибираше всичко в една каса. И така всеки ден.
Вратата на тоалетната в офиса не се затваряше докрай и за разлика от всички изпитвах срам да ходя там. Винаги използвах обедната почивка и отивах някъде да хапна и да използвам WC-то. През другото време гледах да не пия много вода.
Мина цяла седмица. С такова нежелание ходех на работа, но мисля че каквото се искаше от мен, го вършех. Всеки ден шефът ме взимаше с колата и ме връщаше вечер. Често след работно време ме канеше да излизаме. Бях му казала, че нямам гадже и съжалявах вече. Няколко пъти се опита да ме целуне преди да сляза от мерцедеса.
Бях се сприятелила с оня веселяк - Маймунката от компанията на колежката ми. Предпочитах да излизам с него. Виждах, че ме харесва, но не беше нахален. Споделих с него за работата ми и че шефа нагло ми се сваляше. Предложи да го понабият малко. Аз отказах възмутена. Обеща да ми помогне и да си намеря квартира, освен ако не искам да се пренеса при него. Каза, ако имам някакви други проблеми, да не се притеснявам да го потърся.
Веднъж разкрих, че единият пазач мами с билетчетата, които късаше на клиентите за паркинга. Според мен ползваше свои собствени фалшиви кочани. Помолих шефа да му кажа нещо насаме. Той ме покани в другата стая, която държеше постоянно заключена. Всички охранители започнаха да се подсмиват и да подвикват глупости, включително и измамникът. Не можех да ги разбера, но бях свикнала с дебелашките им намеци. Имало защо. Заключената стая се оказа спалня. Сигурно големецът преспиваше тук от време на време и те мислеха, че му правя компания.
- Шефе, тези сметки не излизат – показах му записките ми и му
разказах какво съм разкрила.
- Абе, знаех си, че на тоя паркинг нещо му куца – и все се чудех дали
мястото, дали им е скъпо, а то какво било. Ей сега ще го оправя тоя мръсен, долен лъжец.
Излезе побеснял. Разбрах, че не си играе някакви игрички. Започна да рита момчето където свари. От отворената стая видях, че никой нищо не направи. Беше ме срам да се покажа.
Като си тръгна, аз, която го натопих, му почистих кървавите следи. Такова още не бях бърсала.
На обяд същия ден шефът ме покани на заведение. Да ме почерпи, защото съм разкрила далаверата. След боя, който видях, въобще не ми беше до ядене.
Заведе ме в рибен ресторант. Започна да поръчва различни риби и морски деликатеси, като след всичко, което ни носеха, ме питаше снизходително яла ли съм такова.
- Баща ми е рибар – излъгах. - Яла съм почти всички видове риба. А
и много пъти съм ходила на ресторанти – тъпо звучеше, но само в моите уши. За целта свърши работа. Сетих се какви неща и количества поръчваше тайфата на колежката ми. И никой не задаваше излишни въпроси.
Изпихме по няколко, въпреки че въобще не ми беше приятна компанията му. Даже и вицове не знаеше.
- Хайде да си ходим – напомних му.
Той вече беше вързал езика.
- Къде да си ходим – у нас или у вас? – започна пак с намеците.
Тръгнахме някак си. В офиса отвори бутилка уиски и
разказа на вечерната смяна как набил колегата им. Да им вземе страха.
Вечерта тръгна да ме кара, както обикновено. Само дето беше доста пиян. С какъв акъл се качих в колата му?
Пропусна пряката за вкъщи и отпраши някъде.
- Обърка пътя – отбелязах.
- Не съм сбъркал нищо.
- Къде отиваме?
- Ще видиш.
- Искам да се прибера – настоях.
- Първо ще направим нещо друго.
Излязохме от града. Имах чувството, че знае къде отива. Вече не се
виждаха други светлини, освен тези зад нас. Завихме по неравен и тесен път. Във колата се отъркваха шубраци. След стотина метра спря. Изгаси мотора и фаровете. Ясно се чуваше шумът на вълните, които се разбиваха в стръмния бряг. Огледах се, колкото можах в тъмното. Намирахме се до някакъв кей. Щях да се напикая от страх. През това време чух „щрак” и вратите се заключиха. Шаде заизвива глас от касетофона.
Дебелият задник пусна рязко назад седалката ми. Започнах да го увещавам да не прави глупости. Все пак беше пиян и реших да опитам по женски да го откажа от намеренията му. Разбрах, че няма да успея. Започнах да правя, каквото мога, за да изблъскам нахалното му туловище от мен. Държах краката си скръстени с всички сили, докато той се опитваше да напъха потната си ръка под полата ми.
- Ти ще си заработваш ли парите или не? – просъска той.
Толкова силно беше извил ръката ми. Щеше да я счупи. Изстенах от
болка. Шията и ушите ми бяха мокри от лигите му, докато се опитваше да ме целуне. Стана ми лошо от пиянския му дъх. Причерня ми. Заплаших го с полиция, ако ми направи нещо и се разплаках от безсилие.
Това подейства.
Той се беше задъхал от опитите си.
- Възбуден съм. Трябва да направиш нещо – смени тона той.
Докато правех уговорки, че ще забравя за случилото се и се молех да
се прибираме, той вече правеше бързи движения с ръката под
панталона си. Извърнах се и залепих лицето си до стъклото. Усетих ръката му да се спуска надолу по гърба ми. Започна да ми дърпа полата. Дишаше все по – тежко. Говореше глупости. Точно мислих какво да правя, когато той изсумтя и утихна. Слава Богу, беше от бързите влакове.
Това явно го смачка. Смали се и се сви. Вече беше изтрезнял. Запали колата и тръгна. Като влязохме в града го погледнах с крайчеца на окото си. Изглеждаше отвратително. Прилоша ми. Накарах го да спре. Слязох и повърнах. Наведох се през отворената врата и го заплюх.
Докато се обърна и помахам за такси, той вече беше изчезнал.
Все още не можех да се отърва от вонята му.
Звъннах на Маймунката. Бях се успокоила, но когато започнах да говоря с него усетих, че се разтрепервам от яд.
- Ваньо, онова лайно - шефът се опита да ме изнасили.
- Какво? Направи ли ти нещо?
- Не, изплъзнах му се, но успя да ме изплаши. Досега никой не се е
държал с мен така...
- Къде да го намеря? – разпали се и Ванката.
- На него не му прави нищо. Пък и след боя ще му мине като на
мръсно куче, каквото е. По-д
14.12.2011 07:10
27.02.2012 22:28
