Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.11.2010 10:16 - Забранено до 18! - трета и четвърта глава
Автор: svetlaivanova Категория: Забавление   
Прочетен: 1679 Коментари: 0 Гласове:
10

Последна промяна: 03.11.2010 10:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

3

 

Качеството на живот, времето, което минава и средата в която се движим, често обезсмислят труда ни. След време завърших педагогика, както исках. Всъщност, вече не знаех дали някога съм го искала или просто родителите ми бяха заложили прекалено на това да сбъднат тази моя детска мечта, защото на тях им харесваше. Бях решила да им подаря дипломата си. И без това на тях им беше по-нужна, за да подхранват родителското си самочувствие. Не живеех с тях, откакто записах висшето. Въпреки че бяхме в един град, не се виждахме често.

От години не бях чула нищо за съученичката ми - кандидат-лекарката, Каката от блока и другите деца от квартала. И не ме интересуваха. Ако ги видех, времето щеше да е изтрило много от емоциите, които ни вълнуваха тогава.

         Тази вечер се бях прибрала у нас. Бях поставила в рамка дипломата си и официално им я връчих.

Вечеряхме и гледахме новините по стара домашна традиция. Показаха материал за изоставен детски дом. Разчувствах се. С наш’те започнахме да обсъждаме положението в детските градини и домове. Разговорът  ни се превърна в лек спор. Не знам защо спореха, като освен че са ме водили мен на детска градина, не са стъпвали в друго детско заведение и не знаят какво е вътре. По стар навик станах и се затворих в моята стая. Така правех от дете, когато исках да се усамотя.

Пиеше ми се. Отскоро бях започнала да пия много. В редките случаи, когато се виждах с родителите си или си ходех за един ден на село при баба ми, не си позволявах да пия. Знаех, че с едно питие само ми се отваря глътката и беше по-добре да не започвам. А и в нашето семейство нямахме други любители на алкохола, дори и за компания.

Легнах на детското ми легло и зяпнах тавана. Нашите бяха добри хора, но малко глупави. Никога не са ме лишавали от нищо. Цял живот са се грижели да не остана гладна и жадна, гола и боса, но това не е най-важното. Има много повече самоубийства заради психически разстройства, отколкото от глад. Добре, че успях да си извоювам курсовете по рисуване навремето. Те бяха единственото нещо, което правех с желание. Като свършеше поредният урок, бързах в къщи да продължа сама. Често се карахме, че предпочитах да рисувам с часове пред уроците.

Представих си Дома, който гледах по телевизията. Там децата бяха гладни и полуоблечени. За да имаш желание и спокойствие да правиш изкуство все пак се нуждаеш от минимални условия за нормален живот. Понякога презадоволяването разваля.

Станах и започнах да събирам каквито дрехи имам останали в гардероба. Майка ми пазеше всичките ми по–хубави детски дрешки и беше изпрала и изгладила тези, за които нямах място откакто се преместих да живея на квартира. Приготвих и балната си рокля, която още много харесвах.

На сутринта напълних багажника на колата с чувалите с дрехи и се почувствах по-добре.

       Дни наред ги карах с намерението да ги оставя в Дома, който видях по телевизията, когато намеря време. Много рядко ползвах багажника и не ми пречеше да си чакат реда там. Коледа – времето, когато се сещаме повече за мили жестове – беше още далече.

       Когато София опустяваше, ставаше много приятна. Обичахме с приятели да се припичаме на терасата на едно заведение. Повечето от модните барове затварят през август, но този беше изключение и ни позволяваше да се мотаем там по цял ден и да се лигавим. Докато се чудехме какво да поръчаме тоя път, се загледах в една циганка. Седеше на тротоара и ядеше с пръсти остатъци от салата в пластмасова кутийка. Тя също ме забеляза.

-         Како, виж колко си хубава. Дай някой лев за децата, моля ви. Шест

броя имам няма какво да ядат и ходят голи… - нареждаше тя.

       Реших да се покажа много ларж пред хората и домъкнах чувалите с дрехи от колата. Дадох й ги. Изпитах облекчение от това, че няма да се налага да ги пренасям до квартирата, тъй като през нощта тръгвахме за морето и багажникът ми трябваше. Пък и нейните деца също имат нужда от дрехи. След малко вече се самонавивах, че съм направила едно добро, вместо друго.

        Пет дни по-късно с повече натрупан махмурлук и недоспиване, отколкото тен седяхме пак там и разменяхме клюки за морето. Заведението беше фрашкано. Вече всички се бяха изсипали обратно в София.

        Отсреща същата циганка ме фиксира и се засили към нас.

-         К’во искаш!?! Нали ти дадох един тир с дрехи!?! – се провикнах от

масата.

Тя вече се беше приближила и крещеше нахакано.

-         Не те е срам. Я глей как си се облекла, а всичките си боклуци на мене

даде. Дай някой лев по-добре…Само пиете и ядете тука, а ние с многото деца ходим голи и боси… Най-малкото ми има рожден ден днеска. Нямам за торта да му купя…

         Не бях пила нищо, а главата ме скъсваше…

 

 

 

4

 

          Дръпнах си яко от цигарата няколко пъти.

За последен път подкарах колата си. Въпреки, че беше като кутийка, в нея ми беше уютно. Отвън приличаше на барака, но чувствах, че ще ми липсва. Ако можеше човек да не привиква към вещите си…

 

След месец изпихме и последните пари от уж откраднатата ми кола.

Не се бях виждала с наш’те, откакто ги излъгах. Мечтаех си за топлите супи и домашна торта, но нямах сили да ги погледна в очите. А и на тях вече не им беше до мен. Бях разбила на парченца всички  надежди, които ми възлагаха. Само дето аз  изглеждах сравнително цяла.

         На бившата ми състудентка (сега вече само съквартирантка) от провинцията все още й пращаха колети с домашна луканка и лютеница. Но полека-лека и те намаляха. Стояхме по цял ден с треперещи ръце и големи чаши нес-кафе, което подслаждахме със сладки приказки и пакетчета от захар, които навремето редовно прибирахме от кафенетата. Ден след ден преглеждахме обявите във вестника и не намирахме нищо дотам заслужаващо нашите високоинтелигентни по самооценка персони.

         Една вечер с последните пари от колата купихме бутилка водка. Пиехме я само с вода от чешмата. Бурканите бяха свършили. Квартирата ни изглеждаше по-оголена и от самите нас. Само няколко саксии я разкрасяваха и напомняха пола на обитателите й. Във времето, когато бяхме сравнително добри студентки, дори отглеждахме цветя. Бяха останали живи само кактусите. Спогледахме се и решихме да ги пожертваме  за салата. Обръснахме ги и ги нарязахме за мезе. Нямаха естетичен вид и вкус, но след няколко чашки не ни правеше впечатление.

         На сутринта беше учудващо, че сме още живи. Разминахме се само с разстройство. Поне беше весело снощи.

        Обикновено не се сещахме много-много за ядене, но пък все се намираше по някои запас. Тази сутрин нямахме пари дори и за банички. Изброихме последните стотинки и хвърлихме ези-тура – коя да слезе за поредния вестник с обяви за работа.

        След малко си бяхме разделили страниците и гледахме има ли някаква промяна в офертите от вчера.

-         Нищо интересно. Секретарки, сервитьорки, лъжи за надомна

работа, омайници за секс телефони… и професии за мъже – констатирах на глас.

-         Колко пари ни изядоха тия с фалшивите обяви само… Ка-же-те си

и-и-мето, пре-зи-и-мето, каква сте, защо сте и накрая - дайте пет лева, за да се пробвате. След малко се оказва, че са те таксували тройно и фонокартата ти е свършила без да се усетиш – негодуваше, както всеки ден съквартирантката ми.

       -   А колко мразя сервитьорската работа само… Спомняш ли си как ми се подиграваше, че съм ходела, като манекенка между масите?

       - Ти затова походи само седмица – ми припомни тя и ни хвана смешната вълна. – А как му замъкна до масата касата с бира на тоя…

       -  Кой го караше да си поръчва бира след бира през пет минути. Какво ме интересува, че карал порше?

       -   Ами, не е лошо сигурно…

       -   Ти откъде знаеш? Някой ден, като си купя, ще ти дам да направиш едно кръгче – отговорих.

       -  Първо си купи  няк’ва кола въобще, а аз до поршето ще изкарам книжка. Обещавам! Това да си сервитьорка е кофти работа наистина. За единия му бакшиш трябва да си готов да излижеш гъза на някой. Но и аз съм правила жертви в екстремни ситуации. Трябва да ми го признаеш. Отиваш - половин ден пробно и стига толкова. Тръгваш си с бакшиша или с цялата сметка, ако може.

    -  Пак, че не си тръгвала с целия оборот – допълних. Много мразех някои да мами за една пържола.

    - Е, поне щях да съм някъде на топло и нямаше да мисля за тока и водата…

    -  Горката, единствено ти мислиш за това – отвърнах ядно.

       Вече ми се виеше свят от глад и ставах заядлива. Цигарите ни свършваха, а не ми се искаше да звъним на някого само за едните цигари и пиене. А и все им намирахме някакви кусури на мъжете. Не че бяхме лесбийки, но всички „мъже”, които познавахме бяха пълни неудачници.

       Продължавах да чета упорито обявите.

        - А! Виж! Имаме нова обява днес: „Заведение на самообслужване спешно търси готвачка. Раб. време от 8-20 ч.” Ще взема да се обадя – казах. - Не се изискват препоръки и като гледам номера, май е в нашия квартал.

-         Ти луда ли си? – ококори се съквартирантката ми. - Само, като те

видят, че приличаш на болна от анемия, ще те върнат.

       -    Тогава измисли нещо ти.

       Като малка много обичах да готвя сама, но се изнервях ако някой започваше да ме поучава. И затова когато решавах да сготвя и най-обикновеното ястие, се получаваше на магия. Заради този мой инат нищо не помнех от съветите на майка ми и баба ми за съжаление. Всеки път преоткривах по някоя подходяща подправка, която съм забравила да сложа предния път. И сега, когато се налагаше, правех от нищо нещо. Иначе бях голям естет в поднасянето. Само това ми дай – да нареждам масата, да украсявам нещата… и накрая да седна крак връз крак доволно с чашката в ръка.

       И днес трябваше да измисля да сготвя нещо, ако можеше да се каже ястие на варено фиде, запържено с лук и кетчуп. В шкафа намерих само тези остатъци от продукти. Представяхме си, че ядем спагети „болонезе”, като в доброто старо време, когато се намираше с какво да ги приготвя. Поне да имаше чаша вино, или две…

        Изядохме мълчаливо спагетите от фиде и си легнахме рано. Повече не обсъждахме дали ще ходя утре да се правя на готвачка. Ясно беше, че спешно трябва да се предприеме нещо.

       Някакво куче лаеше и виеше през цялата нощ и се чудех няма ли да прегракне най накрая. Какво значеше куче да вие? Никога не съм била суеверна и не съм се интересувала кое какво означава. А и кучето си го е имало и преди сигурно. Хранехме няколко бездомни пред блока. Но гладът, трезвият ми дух и безпаричието ме караха да се блещя в тъмното и да изострям слух.

      Мислех, че сигурно никога няма да заспя… Не исках да си призная, че се притеснявам за това скапано интервю за готвачка утре. Никога не съм брояла овце. Сега и това пробвах…

Не помня до колко бях стигнала, но накрая си втълпих, че в стаята започва да мирише на кошара. Опияних се от миризмата и заспах.




Гласувай:
10



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: svetlaivanova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 524840
Постинги: 137
Коментари: 266
Гласове: 416
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031