Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.06.2010 01:19 - ПОНЯКОГА И ЕДИН СЛУШАТЕЛ Е ДОСТЪЧЕН! (Публикувано във вестник ''Труд'')
Автор: svetlaivanova Категория: Музика   
Прочетен: 875 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 13.06.2010 08:37


 В последното десетилетие ситуацията в българската поп музика се промени. Промени се и самата музика. Еволюира. По-скоро мутира. Превърна се в нещо неясно какво, трудно за обяснение и възприемане. Разпадна се като политическа сила без лидер. Останаха само някои имена и стари текстове като лозунги, сякаш да ни напомнят какво е било. Сега сме в опозиция. Търсим виновните и обвиняваме. Радиата, че не ни излъчват, музикалните ни телевизии, че им е паднал рейтингът, масовия вкус, поп фолка, балканския манталитет. Докато ние (поп певците) си лаем, керванът (поп фолкът) си върви. Защо не се качим на него, или не създадем свой, с който да продължим? Отговорът – защото всеки такъв си има предводител, който да го оглавява. Ние все още нямаме.

Кой е препъни камъкът за нашия керван?

Ако кажем, че масовият вкус е определящ, то все едно слагаме каруцата пред коня.

Кой държи поводите в поп музиката?

Сега има колкото изпълнители, почти толкова фирми. Всеки се спасява поединично. Всеки си има „собствен лейбъл” и „собствен стил”. Изказва се от „собствен опит”. Сещам се за завета на Хан Кубрат, който показал на синовете си как една, две клонки се пречупват лесно, а когато е цял сноп е трудно да бъде сломен. Поуката - докато се спасяваме поединично, ще сме слаби.  В поп фолка се знае. Или си  изпълнител в едната голяма фирма, или в другата. Има конкуренция. Но има и кой да определя правилата. Има и организация. Липсата на такава при нас довежда до хаос, който рефлектира върху масовия вкус. Няма кой да ни събере на едно място, защото нямаме медия, с която да празнуваме годишнини, а камо ли хора, които да определят кой заслужава да отиде на турне.

Нима, ако всички поп изпълнители застанат на една сцена няма да имат публика? Представете си на едно място Лили Иванова, Графа, Руши, Миро, Гравити Ко, Д2, Белослава, Ъпсурд, Мария Илиева и изобщо който се сетите… Невъзможно. Гореспоменатите си имат самостоятелни музикални компании, в това число и аз и се опитват сами да оцелеят, да се менажират, продуцират, да налагат стилове. Освен, че няма кой да организира такова събитие (ако не е конкурсен тип), едва ли всички ще се навият да участват. Един ще иска звезден хонорар, друг няма да застане на една сцена с по-малко известния, трети си е самодостатъчен и сам организира концерти, четвърти си е взел едногодишна отпуска по майчинство или е решил, че е време публиката да си отдъхне от него. Ами тя (публиката) едва го е запомнила, та да си отдъхва. Ето тук и още една основна разлика между поп певците и поп фолк колегите им. Съотношението на правене на песни на изпълнител от поп фолк жанра към такъв от поп-а е поне 3 към 1.

На времето, когато търсех формулата за правене на успешен продукт, един от корифеите в бранша ми каза: „Няма формула. По-добре стреляй с калашник, отколкото с пистолет. Така има вероятност да улучиш.” Естествено поради липсата на медия, чрез която да се целиш, спада и интересът на спонсорите, които дори и да инвестират в продукта няма къде да си видят и чуят резултата. Слабата конкуренция, ниската продуктивност, липсата на системност и контрол генерират липсата на интерес от страна на публиката. Измислихме формулата 1 хит на година. Така с „много труд”, говорене, интервюта, ротации и цяла година време налагаме песен, която автоматично получава титлата „хит”. Нещата се правят „на парче”. Затова и промоциите са по-често на песен с видеоклип, отколкото на албум. Към тази съсредоточена работа в „годишния хит” се добавя в повечето случаи и желанието да си различен, за да те забележат (нищо, че е трудно да те запомнят) и вече всякакви експерименти с визията, текста и клипа.

Забелязали ли сте колко от поп певците изглеждат странно, вместо модно, имат неподражаем артистичен грим, снимат се в зле импровизирани лудници, с абстрактни тоалети или самите те се правят да приличат на луди в стремежа си да бъдат различни. Какво й остава на публиката за гледане, кой да й е моделът на подражание? И най-вече какво има за слушане? Лошите подобия на чужди сингли или трудният дори за поклащане ритъм, а камо ли запомнянето на цяла мелодия? А англоезичните песни или алтернативните, недостъпни и завоалирани текстове с неясни послания?  Ще ви дам пример с куплетите на един мой текст (Димо Стоянов), който самата аз често бъркам и се налага да импровизирам, а как да накарам хората да го запомнят:

„Сън - от картини, тихи бели спомени, свързани.

Дъх на коприна. Заспали лица, и заспали лица…

Къс огледало гони сноп лъчи към мен, все към мен.

Там е заспало, като малко дете, като малко дете…”

И веднага един друг стих, който няколко поколения помнят:

„Обичам те дотук.

До този мост, до тази гара.

До този миг и звук,

до розата на светофара,

до ъгъла на тротоара.

Обичам те дотук”

(Георги Константинов).

Достъпно и красиво, но за жалост създадено преди десетилетието за което говоря.

За нас поп изпълнителите понякога и един слушател е достатъчен, за да създаваме музика, а поп фолк музиката се прави винаги за масовия вкус, съобразена е с него.

Сякаш все забравяме, че ние сме новите гладиатори, които трябва да забавляват публиката и гледаме да забавляваме повече себе си.



Тагове:   музика,   фолк,   стил,   хит,   поп фолк,


Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: svetlaivanova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 375930
Постинги: 137
Коментари: 266
Гласове: 414
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031