С риск споделеното от мен да се превърне в уроци по вдъхновение, преминавам към поредното предизвикателство, което децата ни поднасят. А именно, развитието на въображението.

Спомняте ли си началото на "Малкият принц"? Там, където под шапката имаше изобразена змия – боа, която поглъща цял слон. Но големите виждаха само шапката.

Често синът ми иска да стъпвам само на черните плочки в кухнята, "за да не се удавя в реката". Казва ми: "Мамо, много е дълбоко тук. Леко, да не настъпиш крокодилите". Аз се притеснявам, че заради малката му сестра (бебето) това лято не сме го завели на море, а то цели реки текат по пода в кухнята ни ... Често бързам за някъде и му казвам, че плочките не са камъни, а шарен теракот.

(За къде ли бързам и аз?) Тогава той ме предупреждава, че ще ме изядат крокодилите. (Да ме изядат!)

Понякога се питам къде ли избяга детето в мен. Толкова ли съм възрастна, че да не мога да се порадвам на реката вкъщи. А вие? Толкова ли пораснахте? Уморявайки се да учим децата си кое е добро и кое лошо, често не си даваме сметка, че и на тях сигурно също им омръзва да ни обясняват кое какво е в тяхното въображение.

Радваме се, щом научим децата си да говорят като нас. Доволни сме, когато успяват да се приспособяват към нашия свят. А защо ние не можем да видим богатството на техния? Можем, разбира се. И тогава ще се научим да усещаме, да виждаме и чуваме каквото поискаме. Да се пренесем там, където желаем.

Ще ви призная, че понякога влизам в този детски свят и не ми се иска да излизам от него. И вие можете да поживеете там. Стига да имате сетива да го почувствате.

И ако не отидете тази година на море – разпънете си палатка вкъщи. Пуснете въдиците. Хванете някоя рибка. Може пък да ви излезе късметът със златна.

Реалността на децата е различна от тази на възрастните. Така е докато престанат да бъдат деца. После забравяме за техния свят. Докато дойдат внуците.:)