Тук живеем като за последно. Ден да мине, друг да дойде. И ако може, другият да не е в България. Пълно е с доказателства за това, че нещата се правят и продават като пица на парче. Да закрепиш положението. Да залъжеш глада. Да напълниш гушата за момента. С евтини продукти. Така е от край време.

Заплатите ни са колкото да не умрем от глад. Вършим работата за толкова, колкото ни плащат. На инат – даже и за по-малко. Големи егоисти сме. Живеем така, все едно няма да има следващо поколение. Искаме децата ни да са добре, но ако може някой друг да им осигури охолно бъдеще. Никой не носи отговорност. Бюрократът, който сякаш нарочно се бави, не се замисля, че утре фирмата, на която прави спънки, може да даде хляб на детето му. Инспекторът който разрешава калпаво строителство, не се сеща, че един ден детето му може си купи апартамент в такава сграда. Не останаха майстори, които да застанат със семейството си под моста, за да докажат, че ще издържи.

Затова, уви, ще има още скъсани мостове. Пропукани язовирни стени. Опасни за живеене сгради. Незаконни строежи. Дупки всякакви.

Запълваме ги чак когато станат като кратери. Държавата ни е заприличала на закърпена дреха. Ще я носим, докато не я скъсаме от употреба.

Джобовете ни са празни. Полупразна е и държавата ни. Освен, че е пуста, е опасна и за хората, които все още не са я напуснали.

Ето, тези дни разбрахме за поредния проблем на перничани. Не стига, че се надишаха на прахоляци, ами неукрепени стари минни галерии в града са наводнени. Има опасност от пропадащи земни пластове. Отново е станало късно да реагираме. Над 150 сгради са с напукани стени. Ремонтите вече не помагат. Къщите може да потънат заедно  със собствениците им. Какво са виновни хората, които сега ги обитават? Какво ще е виновно днешното правителство?

Постъпваме като във футбола. След всяка загуба сменяме треньора. Вярваме, че новият ще е по-добър. Винаги искаме от сегашните управляващи да оправят нещата. Но които и да са, те не могат да насмогнат на проблемите, които сами си създаваме десетилетия. То е като да трупаш килограми с години и после да искаш да отслабнеш за дни.

Всички чакаме някой да дойде да ни оправи с магическа пръчка. Или поне да обещае. Я за един мандат, я за 800 дни. Сигурно ако ни излъжат, че ще ни превърнат в Пепеляшки и принцове на мига, пак ще се доверим. Нищо, че не сме герои в приказка. 

Забравяме, че държавата ни не са само управниците. Държавата сме ние. И едва когато го разберем, ще спрем да чакаме чудото да се случи и ще започнем да живеем не по лесния, а по правилния начин.  
----------------------------------------------------------------------
За колонката ми "Глас" във в-к "Стандарт"