Прочетен: 1530 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 19.11.2010 10:57
Вървиш по столичните улици. Прескачаш дупка след дупка по неравните тротоари. И понеже опорните ни точки са в краката, си гледаме надолу, за да не се спънем. На никого не му се иска да си счупи главата докато крачи. Тази гледка е илюстрация на положението, в което държавата и ние, нейните обитатели, се намираме.
Погледнеш ли нагоре обаче, ще видиш накъде отива светът в ерата на информацията и ще се запиташ защо нашият микросвят в тая държавица все нещо не може да го настигне.
София е опасана в кабели. Гледката към небето е като в необитаема къща – само че, вместо висящи паяжини, виждаш как са се разположили местните изобретателни паяци. А те са много – кабелни оператори, токове, множество интернет доставчици, простори с пране. Оплитат те без да се усетиш, и без да са искали разрешение да се нанесат. Но разбира се, имаш нужда от тях. Станал си зависим. Нямаш пари за сушилня. Не можеш без телевизия. А интернетът е станал жизнено необходим, станал е като втората ти кожа. Готови или не за него, той идва, като лесния начин за общуване, а понякога и като задължителния. Не можеш да го игнорираш. С всичките му плюсове и минуси. За някой псевдоанонимността, която глобалната мрежа предоставя, отприщва и без това черната страна от характера му, за друг издига недоразвития му талант в култ. За трети е просто поминък. Всъщност задължителна потребност за днешното поколение. Това, другото, което не го използва, си отива. Това са хора, които не срещаме на работното място, рядко общуваме с тях и обикновено контактът не ни е от полза. Уви, това са нашите родители, нашите баби и дядовци, които се опитваме да приобщим към новия свят, но все оставаме неразбрани.
За нас е толкова необяснимо когато някой каже, че не използва интернет, колкото не можем да разберем как прабабите и прадядовците ни невинаги са носили гащи. Да, да, така е било и то не чак толкова отдавна... Интернетът ни спестява куп разходи, време, излизане от дома, обличане, идентичност, пътни разноски, неудобство във взаимоотношенията, комплекси... Като с английския е – все за нещо ще ни потрябва. На екрана се сбъдват мечтите. Да издадеш книга, да създадеш нещо, да си значим, да даваш съвети, да получаваш внимание, да ти оценят възможностите. За всички облакът на интернет носи бърза, лесно смилаема и най-подробна информация.
Тази придобивка обаче е свързана с доста неудобства. Най-голямото - кой и как ни я доставя. Е, когато метеорологичните условия са добри, всичко е ОК. Иначе не работи. Но пък окабеляването излиза много евтино. Кабелите се смятат на метър и се опъват един през друг. Толкова просто, че можеш да си го направиш и сам. Така на никого няма да се сърдиш, че нещо пак ти прекъсва. Скромно капиталовложение. Затова ланаджиите са толкова много, да се чудиш към кого да се обърнеш да ти опъне жицата. Никой не ги кара да искат разрешение от общината, да копаят дупки, за да скриват проводниците си в тях. Няма закон, който да пречи на държавата ни да става все по-грозна. Автомобил, стълба, едно момче на последното стъпало, друго на земята, подвикват си професионално и толкоз. Оплетен си в мрежата.
И какво излиза? Бесим се в собствените си въжета. Падаме в собствените си капани. Не, че токова искам да драматизирам нещата, обаче чували ли сте на някого да му се е скапала телевизията, защото съседката е решила да лисне леген с вода от последния етаж. Аз съм потърпевша. А колко пъти ви се е налагало да се извините, че не можете да свършите нещо по интернет, понеже в момента го нямате.
Дупките в стените ни, заради нужното окабеляване и дупките по улиците и пътищата показват на какво ниво е държавата ни. Кои дупки са по-важните не знам. Едните са свързани с някакъв мисловен процес, който протича докато се разхождаме из нета, докато гледаме телевизорите си и използваме все още домашните си телефони, докато кратерите по земята, които прескачаме, са пряко свързани със здравето ни. Проблемът е, че нито едните, нито другите могат да се отстранят бързо. Трябва време. При нас времето е относително понятие. Затова, като ти спре кабелната, чакаш по договор 72 часа да ти отстранят повредата. Техниците се чувстват като сапьори между десетки жици, особено новите в занаята. Накрая, дори и да успеят юнаците да ти отстранят проблема, при първия по-силен полъх на вятъра или дъждец веднага се появява нов. И пак така до следващия срив.
Все още плащаме за метър услуги, а не за количество и качество. София без жици засега е мираж. Все някога и това ще се случи, защото технологията се развива с нас или без нас. По времето на това или онова правителство. Идва без да сме си мръднали пръста за това. Ние можем само да се научим да я използваме, както трябва. Ама преди това – търпение му е майката. Пребиваването в грозна градска среда е неизбежно.
Чакам момента, в който след години всички по-малки доставчици на пазара ще бъдат изкупени от по-големи или ще се слеят помежду си, което ще доведе до окрупняване. Ще останат само десетина по-мощни фирми. От това ще спечелим ние, защото ще избираме между по-технологично напреднали доставчици, най-вероятно събрани в едно. Ще плащаме за всички съвместими услуги – телевизия, стационарен и мобилен телефон, интернет на едно място и ще знаем защо си даваме парите. Фирмите ще ни ухажват, ще се борят да предложат по-качествени продукти, независещи от дъжд, сняг и вятър или поне ще ни осигуряват компетентна поддръжка.
А дотогава ще гледаме дебелите снопове провиснали жици и ще се надяваме по-скоро нашата бяла лястовичка да кацне на тях. Заваля. Аман, пак съм вън от мрежата.
Публикувано във вестник "Стандарт":
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?article=347916