Да се приеме закон, в който да се казва колко е максималният допустим период в годината гражданите да останат без ток, вода, кабелна телевизия, интернет. И ако поддържащите фирми го нарушат по каквито и да е било технически или други причини - да не плащаме за съответната услуга. Справедливо, нали?
Наскоро пак имаше авария в седем квартала. Топлата вода и парното отново се изпариха. Оказа се, че по същото време не е имало и ток на доста места. Ужас! Представяте ли си какво са преживели семействата с малки деца, възрастни и болни хора? И всичко това се случва за кой ли път… И за кой ли път сякаш когато тия елементарни придобивки на цивилизацията най-много ни трябват. А има ли такъв момент, в който те всъщност не са ни нужни? Днес, когато сме станали зависими от тях. Когато ползването им е жизнено-необходимо, като въздуха, храната и питейната вода?
Да връщаш редовно хората в първобитно-общинния строй, и то за тяхна сметка е подигравка. Но ние сякаш свикнахме да се гаврят с нас. И по-лошото – безропотно да си плащаме сметките.
Изграждането и поддържането на инфраструктурата е нещото, което рязко ни разграничава от другите европейски държави. Единствено в нашата страна чужденец може да яде на свещи без да е на романтична вечеря и да се къпе само в морето, ако водата е спряла, или налягането не стига до петия етаж на хотела му. Да се напива с евтин, фалшив алкохол и да повръща от лоша храна, без никой да му обърне внимание, дори и лекарите, освен ако не прибегне до платения избор на екип.
Ние сякаш сме си свикнали на тези неудобства. Станали са част от ежедневието ни. Все по-малко внимание им обръщаме. Съществуват откакто се помним. Защото още навремето нашите системи и инсталации са изградени така, че постоянно да се развалят и да не подлежат на ремонт. Или пък са толкова овехтели, че трябва час по-скоро да се подменят. Участ за цял живот. И колко можем да се доближим до европейския стандарт с такъв стандарт на живот? С който на всичко отгоре по договор с разните електроразпределители, топлофикации и пр. дружества сме се съгласили.
Договорите с кабелните ни оператори гласят, че е в реда на нещата да нямаме обещаните тв-програми през три дни. Или по-скоро един ден да гледаме телевизия, три да чакаме техници. Защото операторите (пак по договор) до 72 часа трябва да ни отстранят повредата. И така до следващия път. Но явно всички намират това за нормално. Защото всички сме сложили подписа си под това нелепо и нахално, но единствено предложение.
Започвам да си мисля, че центърът на София е центърът на проблемите. Обаче и в по-далечните квартали е същото. Тук ни заплашват с водоноски, когато има авария на водопровода. Там пък направо им ги карат на третия ден. Е, след позвънявания тук-там от по-високопоставени лица. Чудя се защо от ТЕЦ-а не са тръгнали да раздават свещи, като ни спрат тока. А кабелните оператори, ако щат да твърдят не че са „близу“, ами че са „вътре“ в къщата ми - пак няма да им повярвам. Един ден търся детските програми, друг - платените канали. Все нещо го няма. Всяка вечер си играя на тука има – тука нема. Жалкото и комичното в тази ситуация е пак, че си плащаме за това безобразие. И за имането и за нямането. И се примиряваме.
Всяка вечер продължавам да си рестартирам телевизионния приемник, за да ми заработи кабелната. Всеки път, когато ми спрат тока, водата или интернета, си рестартирам деня. Отлагам срещи. Забавям излизания. Търся сама варианти. Така е с всеки от нас – великодушните платци. Сами се оправяме. В крайна сметка ни научиха как да пренасрочваме, да започваме деня си с ядове, сами да се преборваме с техническите неуредици, но не и да ни решават проблемите те – вездесъщите доставчици.
Затова съм твърдо убедена, че ако имаше закон, в който да е записано какъв е допустимият процент от потреблението да останем без ток, вода, телефон и пр., всеки щеше да се съобразява с него. И тези, които ни предлагат съответните услуги и ние, които ги ползваме. А не както е сега - те да ни лазят по нервите, а ние да им пълним гушите за това.
