Прочетен: 5224 Коментари: 15 Гласове:
Последна промяна: 13.06.2010 08:38
Побългаряването не е от вчера. Нито като нарицателно, нито на практика. Но тук дори самото значение на думата е „побългарено”. Навсякъде другаде първосигналното тълкуване е различно от това, което думата означава у нас. Когато чуем, че някой се е поамериканчил, погърчил, поевропейчил или каквато и нация да сложим като наставка, разбираме, че човек се е възприел като част от съответния социален статус, взел е да живее по съответните обичаи или има подобен маниер на поведение. Или пък, когато си дойде някой от гурбет, се разбира откъде идва. Тогава казваме, че някой е станал голям американец например, т.е. чувства се като такъв, държи се като янки. Обикновенно го изричаме ехидно или с малко завист. Според мен трябва да се разбира като комплимент, защото за разлика от всички други значения, когато след „по” се прибави българското, сиреч щом става дума за „побългарена” стока или „побългарена” работа коментарът звучи обидно.
Всички сме се усмихвали поне веднъж на уникални снимки и клипчета в интернет или в някое забавно предаване, които онагледяват побългаряването и го затвърждават като кофти понятие. За жалост подобни изумителни кадри могат да се видят навсякъде около нас. Къде другаде има толкова атракции по улиците? Свирепи глутници кучета, каруци, теглени от магарета, закърпени като след бомбардировки булеварди, неграмотни афиши, каруци, дърпащи коли, трабанти кабрио, мерцедеси S класа с газова уредба...
Има една приказка - „евтини на триците, скъпи на брашното”
Абе, българска работа!
Уж всичко тръгва добре в началото или поне с добри намерения – фирми, предприятия, приватизации, фондове, магазини, обслужване, ресторанти ... След известно време обаче, когато си повярваме и ни повярват, че сме най-добрите, с широк замах разваляме работата. Така, както сме я започнали. Вследствие на това плащаме за едно, а получаваме друго – там, където се е намесила ПО-българската ръка. И понеже закон за отсичане на крайници няма, си пипаме където и колкото можем. Вместо да се гради йерархия, настъпва анархия. А и каква йерархия очакваме, когато в повечето случаи не сме подготвени за нея? Навсякъде основата е най-важна, но ние я пренебрегваме. Тук учиш за едно, а ставаш друго. Дори и политиците ни стават такива без да се образовали в тази област, просто един ден решават да се пробват и успяват. Ние пък си ги избираме.
Няма никаква логика в действията ни, като започнем от образоването. Навремето ни казваха: „Учи, за да не работиш”. Или най-малкото за да казваш, че имаш висше. Ама какво? Не е важно. Важното в България е да си висшист. А какво си завършил, къде и как си го завършил и можеш ли да си гарантираш работно място след това, обикновенно не е от първостепенно значение. Наша работа е да се оплакваме, че и образованието ни не струва, и работа вечно няма. Затова който има възможност се ориентира към чужди образователни системи, които доказано работят. Към университети с добър рейтинг, които ти предлагат самочувствието, че е имало смисъл да залягаш над учебниците. От тях излизат добрите кадри. Тук ставаме специалисти по всичко. И мислим, че когато родителите ти купуват диплома за висше, ти купуват и позиции в обществото.
Ако има нещо лошо – него избираме да купим от другите. Ако има нещо хубаво – непременно го разваляме. Мислим се за по-умни. В крайна сметка се получава така, че етикетът „българско” се лепва на нещо евтино, но не като цена, а като качество. Защото ние поевтиняваме качеството и съответно го разваляме. Дори качеството на това, с което трябва да се гордеем. Критските домати са по-вкусни, йогуртът също, а и съставките им най-вероятно са по-качествени. Дори българските чушки, които са предпочитани от най-добрите готвачи по света, не са български. Ако бяха пробвали нашите, сигурно щяха да ги заменят с други. Царе сме да опорочим нещо, да го направим по-евтинджос, с подръчни материали - краве сирене с вода, кашкавал, който се изпарява от сандвичите, кисело мляко, което не се разваля... Обичаме да си го направим по нашенски - да ядем спагети с лъжица, суши с вилица и пица на парче.
Неотменно право на човек е да избере гражданин на коя държава да бъде. Въпросът е да направим така, че да пожелае да се асоциира с нашата. Кой иска да се възприеме с такъв социален статус? Някои ще кажат, че много чужденци са си купили къщи по селата ни? А сещате ли се как се казват? Кой от големите предприемачи би инвестирал в имот в България? И за какво ще му е? Да приемем, че някой просто си купи поредната къща, за която ще трябва да наеме майстори да я пооправят и персонал да я поддържа. Първо, какво се сещате, като чуете думата майстори, ако са ви влизали в дома? После, персоналът за поддръжката – градинари, иконом, домашни помощници... Имате ли представа колко трудно се намират кадърни кадри, работещи в тази сфера, които няма да те окрадат ? От друга страна, ако се огледаме малко, ще видим, че ние собствените си имоти не можем да управляваме. Манталитетът ни е друг. Веднага ще намерим оправдание, че без пари нищо не става. Но за да си поддържаме домовете и дворовете ни чисти, да няма нападала шума и заледен сняг пари не трябват, а само желание да ни бъде уютно, удобно и красиво. И малко труд. В собствената ни градина. За собственото ни самочувствие. За красотата в нашата крепост.
Били сме работлив народ. Някога може и да сме били. Аз този период не го помня. Дори и отвън се вижда колко работим. Разгледайте дворовете в малките градове. Там, където няма богаташки квартали. На колко от тях сега бихте сложили табелката „образцов дом”. А на колко я бихте отнели, ако все още виси на една страна след като си е отишла работливата бабичка? А щом излезем зад граница, дори в най-близката ни съседка първото, което прави впечатление дори по селцата, са дворовете, цветята, които красят балконите. Сравнете ги с нашите дворове, които са се превърнали в обработваеми площи – криви колове с домати, неподдържани асми, няколко случайно пръкнали се цветя, избуяла трева и бодлива тел да ги пази...
Остана ни едната слава, че сме най-работливите и най-гостоприемните. Едната шопска салата - за предпочитане с критски домати, за по-сигурно с фета сирене и може би без чушка. Неизменната домашната ракийка, която всъщност е бренди, но побългарено домашно производство от окапалите плодове в градината, за да не ги изхвърляме. Към тях прибавяме песничката „Хепи бърдей” и Честит Свети Валънтайн, за да не останем по-назад. Нищо че си имаме „На многая лета” и Трифон Зарезан. То нашта работа все я зарязваме.
Но не ме мислете за толкова черногледа. Човек винаги има избор. Да направи нещо - дори и малко, но както трябва, или изобщо да не го започва. Никак не е трудно. Просто вместо да си мислим, че всичко започва от нас, да вземаме най-доброто, което вече е измислено и изпитано от другите преди нас, живели на тая земя. И да го усъвършенстваме, разбира се, не да го окепазяваме. А пък ако ще копираме нещо свястно от странство, да не го побългаряваме, защото само се излагаме.
П.П. Снимки няма да публикувам. В интернет пространството има толкова много, че не мога да си избера. Пък и няма нужда. Просто се огледайте около вас.
17.06.2010 00:15
19.10.2012 23:46
20.10.2012 03:10
20.10.2012 04:05
20.10.2012 05:37
20.10.2012 06:03
20.10.2012 10:05
22.10.2012 00:36
22.10.2012 01:11
22.10.2012 04:26
22.10.2012 23:29
24.10.2012 04:00
24.10.2012 09:52
26.10.2012 05:39
26.10.2012 05:53